Орки

Лекман измъкна чевръсто меча си.

— Какво? — подскочи водачът.

Острието се хлъзна между ребрата му и го прониза в белия дроб. Той изхърка и се облещи с бялото на очите. След това рухна, задавяйки се с кръв. Някои от хората му чак сега спряха да се смеят.

Лекман скочи върху следващия разбойник и го посече. Блаан се хвърли в най-гъстата част на групата и развъртя юмруци. Олей бързо измъкна оръжието си от ножницата, която държеше скрита в палтото, а в другата ръка стисна кинжал. Разбойниците наскачаха, тършувайки за оръжията си.

Лекман повали втория си противник и се нахвърли върху третия. Едва сега срещна съпротива. Разбойникът бе успял да измъкне меч и клането се превърна в схватка. Двамата си размениха удари, като разбойникът се защитаваше яростно, но от самото начало стана ясно, че Лекман е по-добър.

След като скърши гръбнака на първия си противник, Блаан запокити настрани окървавения труп. Друг разбойник се нахвърли върху него и го удари с юмрук по главата. Но постигна по-голям ефект от този на ръмящ върху гранитен блок дъждец. Нападателят се отдръпна обезкуражен, като потриваше кокалчетата на юмруците си. Блаан пристъпи към него, обгърна го с ръчищата си, повдигна го и го притисна към гърдите си. Чу се хрущене на кости. Мъжът се дърпаше с разкривено от болка лице, но изведнъж увисна безжизнено и Блаан го пусна на земята. След това започна да го тъпче.

Изплашени от шумотевицата, конете на разбойниците побягнаха към залива.

Олей освободи върха на меча си от корема на поваления противник. Следващият, който зае мястото му, размахваше разярено бойна секира. Олей се приведе под първия удар, стрелна напред ръката с кинжала и остави дълга, кървава резка върху рамото на разбойника. Той изрева от болка и замахна отново. Олей отскочи назад, препъна се в гърнето и го изрита настрани. След това се хвърли отново в атака, преодоля защитата на противника и го прониза в сърцето.

Лекман отбиваше без усилие ударите на своя противник. Миг по-късно той замахна рязко и го посече през шията. Разбойникът тупна на колене, а от зейналата рана бликна кръв. Той се преви и падна по лице на земята.

Олей и Лекман огледаха бойното поле. Телата на разбойниците бяха разхвърляни в уродливи пози. Лекман погледна към Блаан. Едрият мъж бе застанал на колене, притиснал главата на последния разбойник в мъртва хватка. С едно мощно дръпване вратът на нещастника бе скършен. Блаан се надигна и се приближи към тях.

Олей му хвърли кръвнишки поглед, но се сдържа от коментар.

— Чухте ли това? — попита ги с възмущение Лекман. — Чухте ли какво каза онзи копелдак? — Той посочи мъртвия водач на разбойниците. — Тръгнали били да гонят Върколаците! Нашите орки!

Олей изтриваше окървавения си меч.

— Казах ви да тръгнем по-скоро.

— Не започвай отново, Грийвър. Хайде да видим какво имаме тук.

Те се заеха да претършуват труповете. Първо събраха парите, оръжията и дрънкулките. Блаан откри изсъхнал комат хляб в джоба на един от убитите. Метна го в устата си и продължи да ровичка из дрехите. Олей си хареса чифт ботуши, които бяха в далеч по-добро състояние от неговите, изу ги от трупа и ги обу.

Лекман придружаваше тършуването с полугласни забележки относно състоянието на съвременния морал.

— Я вижте туй! — повика ги Блаан, който държеше в ръка навит на руло пергамент.

— Какво пише там? — попита Лекман, но се сети, че Блаан не може да чете. — Дай ми го! — Блаан му подаде свитъка. Лекман плъзна поглед по него, като мърдаше беззвучно устни. — Това е копие от прокламацията на Дженеста, в която се изброяват всички престъпления на Върколаците и се обещава голяма награда за залавянето и предаването им. — Той смачка пергамента и го хвърли.

— Новината се разпространява бързо — изръмжа Олей.

— Да. Размърдайте се, че конкуренцията взе да става голяма. Няма какво повече да правим тук.

Преди да тръгнат, тримата нахвърляха труповете в реката. Течението ги подхвана и ги отнесе сред алени петна кръв.

Това, което никой от тримата не забеляза, бе, че ги наблюдават. Една неподвижна фигура следеше действията им от малката горичка покрай пътя за Дроган. Това бе висок мъж с дълга прошарена коса, загърнат в широко черно наметало. Конят му бе снежнобял.

Но дори да бяха погледнали право към него, пак нямаше да го видят.

В царството на ниядите Дженеста завари хаос.

Съвсем според очакванията й, след като бе използвала магия за да убие сестра си. Но тя се беше надявала да открие Върколаците някъде из околностите, а засега от тях нямаше и следа.

Беше спряла колесницата си на брега на Скарокското тресавище, откъдето наблюдаваше придвижването на армията. Над блатото се бе спуснала мъгла, разнасяше се отвратителната смрад на влажни, прогнили треволяци. В далечината и високо над мъглата стърчаха планините на Малолторските острови, които също бяха обгърнати в облаци.

Всички доклади от съгледвачите гласяха едно и също: Имало сражения между поддръжници и противници на Адпар, мяркали се и отделни малочислени отряди на мръкове.

Дженеста усещаше, че ако не получи скоро добри новини, ще изгуби контрол над гнева си.