Орки

— Защо смяташ, че сме били ние? — попита Страк.

— Един от нашите… го е намерил. При Черна скала. Попаднал… в ръцете на… някакви орки. Но вие го знаете.

— Не! — извика Койла. — Ние го спасихме, в името на боговете!

— Оттогава ли ни гоните? — зачуди се Страк. — Усилията ви са били напразни, приятелю.

— Делорран — рече Койла.

— Разбира се. Той е бил. — Страк въздъхна. — Сигурно и Дженеста е замесена. — Той се наведе над гремлина. — Разбери, че не бяхме ние. Повярвай ми.

Гремлинът изглеждаше разколебан.

— Имате… много… врагове. Няма… да издържите… дълго.

— Една безсмислена смърт — въздъхна Страк. — Няма ли твърде много жестокост в този свят?

— Странни думи… от един… орк.

— Ние не сме кръвожадни убийци. Но какво можете да очаквате, след като ни нападате? Що се отнася до Моббс, казвам ти, че…

Алфрей положи ръка на рамото му и бавно поклати глава. След това се наведе и склопи очите на гремлина.

— По дяволите! — Страк се изправи. — Носим само смърт и нещастие.

— И ни изкарват виновни за всичко — добави Джъп.

— Бедният Моббс — рече Койла.

— Ние сме виновни за смъртта му — рече й Страк. — Не пряко, но е станало заради нас.

— Не си прав.

— Де да беше така.

Тя не отговори. Никой не пророни нито дума. Страк изведнъж се сети, че Делорран също бе заплатил за това. После осъзна, че го е научил от съня си. Но дали беше истина?

Дъждът се усилваше.

8.

Дъждът ромолеше върху покрива на шатрата.

Дженеста крачеше нервно. Търпението не бе сред достойнствата й и тя никога не се бе старала да го развива. Кредото й бе, че тълпата чака, а водачът действа. Свикнала бе да използва момента и да насочва събитията в желаната от нея посока. Но това, което искаше, засега бе далеч от нейната власт.

Гневът и несигурността я правеха още по-опасна. Което, когато ставаше въпрос за Дженеста, предвещаваше огромни беди.

Едва се сдържаше да не изскочи навън и да издаде някоя напълно безсмислена заповед. Заповед, която щеше да доведе до ненужни загуби и да задоволи жаждата й за кръв. Но в този момент чергилото на шатрата се повдигна и вътре влезе Мерсадион.

Той се поклони и понечи да заговори.

— Готови ли сме за тръгване? — пресече го тя, изоставяйки формалностите.

— Почти, Ваше Величество.

— Мразя, когато си губим времето.

— Армията има нужда от отдих, милейди, а животните трябва да бъдат нахранени.

Дженеста осъзнаваше, че е прав, и махна с ръка.

— Щом не идваш да ми докладваш, че сме готови, тогава защо си тук?

— Има новини, милейди — рече той колебливо.

— И те не са добри, съдейки по израза на лицето ти.

— Отнася се за драконовата укротителка — Глозелан.

— Зная как се казва, генерале. Какво за нея?

Той се опита да продължи предпазливо.

— Ами тя… и двама от помощниците й… заедно с техните дракони… те… са напуснали службата си при вас, Ваше величество.

В мига, когато осъзна какво й казва, в очите й блеснаха гневни пламъчета.

— Напуснали служба — повтори тя бавно, сякаш опитваше вкуса на думите. — Което значи, че са дезертирали? Така ли?

Приличаше му на усойница, готова да удари. Той кимна, не смееше да проговори.

— Сигурен ли си? — Тя замълча и добави: — Разбира се, че си сигурен. Иначе нямаше да рискуваш да ми го кажеш.

— Няма причини да се съмняваме в лоялността на останалите укротители — побърза да вметне той.

— Както нямахме и причини да се съмняваме в Глозелан — подигра му се тя.

— Можем да ги сменим, ако храните някакви подозрения — предложи угоднически той. — Все още разполагаме с достатъчно дракони. Що се отнася до новата придворна укротителка, има няколко кандидатури…

— Всички укротители са бруни. Как бих могла да им се доверявам? Трябва да се проведе чистка сред тях.

— Ваше Величество?

— Първо Върколаците, после ловците на глави, които пратих след тях, сега придворната укротителка. — Тя го фиксира с вледеняващ поглед. — И през цялото това време армията ми се топи. Как стана така, че се заобиколих с предатели и страхливци?

Въпрос, на който той не би посмял да отговори. Мерсадион полагаше отчаяни усилия да избягва погледа й.

— Милейди, приемете го като прочистване на редиците. Тези, които останаха, несъмнено са най-верните ви поданици.

Тя се изсмя. За миг той мярна белите й зъби. Очите й излъчваха злоба.

Генералът си позволи една плаха усмивка.

Дженеста се изправи рязко и, без да скрива усмивката си, рече:

— Мерсадион, не си мисли, че виждам нещо смешно в това.

Лицето му помръкна.

— Говориш с мен като политик. Опитваш се да ме убедиш, че чашата е наполовина пълна. — Тя продължи да го разглежда, но сега от усмивката й нямаше и следа. — Но ти си само един орк. Когато въпросът опре до мислене, не те бива особено. Нека аз ти кажа защо в армията ми има предатели. Защото офицерите не прилагат сурово дисциплината. И всичко в края на краищата опира до теб.

Мерсадион едва сега осъзна, че разговорът е тръгнал в крайно неприятна посока.

— Няма да понасям подобна разпуснатост — продължи Дженеста. — Това ти е последното предупреждение.

Въпреки че очакваше да чуе нещо подобно от нея, генералът не бе подготвен за онова, което последва.

Тя го наплю.