Орки

— Ако наистина има много орки, недоволни от управлението на Дженеста, няма да е никак трудно да се събере армия. А в тези размирни времена с колкото повече войници разполагаш, толкова по-безопасно е.

— И толкова повече внимание ще привличаме — отбеляза Страк. — Ние сме дружина. Подвижни сме, можем да удряме и да бягаме. Това е по-добре от армия.

— Това не променя факта, че орките винаги понасят удари от всички останали. Може би сега е моментът за промяна.

— Точно така — намеси се Хаскеер. — Ние сме нещо като изкупителна жертва на другите. Дори децата на хората смятат, че сме чудовища. Наричат ни нужници със зъби.

— Щом толкова държиш да защитаваш името на оркската раса, твоя воля — сви рамене Страк. — Ще съсредоточим усилията си върху последната звезда, дори ако това ни струва живота.

— И каква е разликата? — попита Джъп.

Далечен звук прекъсна разговора им. Нещо в него караше козината да настръхва. Конете зацвилиха.

— Какво пък сега? — прошепна Койла.

Алфрей извърна глава и напрегна слух. Той пръв разпозна звука.

— Банши. А беше време, когато можеше да изкараш целия си несретен живот, без да ги чуеш нито веднъж.

— Аз ги чувам за пръв път — призна Джъп. — Но сега разбирам защо казват, че предвещавали бедствия.

— Аз съм ги чувал само веднъж, преди много години. В навечерието на една от големите битки с човеците, долу при Караскрагския проход. Напълно си заслужиха репутацията. Хиляди загинаха тогава. Такова нещо не се забравя.

— Напоследък не са такава рядкост — добави Страк. — Говорят даже, че се чували доста често.

След известно време звукът утихна. Страхът обаче остана.

След това започна да вали. Посипаха се едри като перли капки с ръждивокафяв цвят и неприятен мирис.

— Мамка му — изруга Джъп, вдигна яката си и се загърна в куртката.

— И за това трябва да благодарим на хората — прецеди през стиснати зъби Хаскеер, като последва примера му.

Някои погледнаха на север, където трябваше да са ледниците, но те не се виждаха. Всички бяха потиснати.

Измина около час. Когато разговорът се възобнови отново, някой спомена Адпар и останалите тирани. Това накара Койла да си припомни нещо.

— Страк, от известно време смятах да те питам, но все забравях. Когато бяхме в царството на Адпар, край смъртното й ложе, ти й каза, че за смъртта й е виновна Дженеста. Откъде го знаеше?

— Права е — съгласи се Алфрей. — Не може да сме сигурни, че е нейно дело.

Страк ги погледна изненадано. Очевидно досега не бе размишлявал върху това.

— Ами… не знам… сигурно съм го казал… за да я предизвикам по някакъв начин.

— И се получи, нали? Това я пробуди.

— Което не означава, че е било вярно. Може споменаването на Дженеста да е свършило работа.

— Не е изключено.

— Ей, капитане, да не развиваш ясновидски способности — предположи Джъп, очевидно не съвсем сериозно. — Дано са по-добри от моите.

Страк завъртя глава.

— Орките нямат…

Една стрела профуча край ухото му. Конят му подскочи и той дръпна юздите.

— Отзад! — извика Джъп.

Орките извърнаха коне и наизвадиха оръжия.

Към тях препускаше въоръжен отряд, два пъти по-многочислен. Яздиха якове-джуджета, чиито мускулести тела бяха покрити с рошава козина. Ездачите бяха по-ниски от орките, но с масивно телосложение. Облите им глави бяха непропорционално големи, с щръкнали уши и воднисти, скрити под тежки клепачи очи. Телата им бяха безкосмени, ако се изключеха чорлавите им бакенбарди, а кожата им имаше зеленикав оттенък.

— Гремлини? — възкликна Хаскеер. — Какво, по дяволите, им става на тези?

— Защо не идеш да ги попиташ? — отвърна Страк.

— Нападат ни! — извика Алфрей.

Някои от гремлините в предните редове бяха въоръжени с малки извити лъкове. Те пуснаха залп от стрели, без да забавят ход. Повечето от стрелите прелетяха над главите на Върколаците. Една се заби в седлото на Хаскеер. Друга одраска един оръженосец по ръката. Неколцина от Върколаците отвърнаха на стрелбата.

— Мътните ги взели! — изруга Страк. — Срещу тях!

Той пришпори коня си и дружината го последва. Шибани от усилващия се дъжд, те се насочиха срещу вражеските редици.

Сблъскаха се с викове и звън на стомана. В мелето се мяркаха само размахвани мечове, вдигнати за удар копия и поднесени щитове.

Страк се справи набързо с първия гремлин. Той избегна удара на гремлина, удари го с лакът в гърдите и го повали от седлото. Следващият бе обладан от неистова ярост. Двамата започнаха да си разменят бесни удари, при които стоманата се срещаше със стомана — примитивна, зловеща музика. Страк проби защитата на противника си. При следващия удар го прониза в гърдите и с това двубоят им приключи.

Навлязъл в галоп между враговете, Алфрей свали копието, на което бе завързано знамето, и го задържа в хоризонтално положение. С два бързи удара повали противниците, които му запречваха пътя и продължи нататък. Успя да избегне едно замахване с меч и завъртя копието, изхвърляйки и третия си противник от седлото.