Нощен ездач

Мън постоя известно време, чудейки се как ли би се чувствал, ако трябва да изреже разсада на мистър Гудуд например, чиято нива граничеше с неговата? Но старият Гудуд беше човек на сдружението. По-късно от време на време се замисляше как ли наистина би се чувствал, ако му се наложеше да го направи. Познаваше го, откакто се помнеше. Реши, че ако трябва, ще го стори, но ще му бъде неприятно. Да, щеше да го направи, защото за него сдружението беше много по-важно от чувствата му към мистър Гудуд. То обединяваше мнозина, за да им въздаде справедливост. Щеше да въздаде правда дори и на онези, които не членуваха в него, а в крайна сметка даже и на такива, чиито разсади сега биваха изсичани. Победа или поражение, реши той, но връщане назад няма! Точно това му каза и Крисчън, когато управителният съвет реши да накара неколцина членове на сдружението да изсекат собствения си разсад за назидание на останалите.

— Бога ми, Пърс! — възкликна той. — Желязото се кове, докато е горещо! Не успеем ли сега, никога няма да успеем!

— Знам, знам! — отвърна Мън. — Бях против подобни крайности, но ще се подчиня на решението ви. Просто мисля, че за мен поне това не е най-добрият начин.

— Но ще си изиграе ролята, не се безпокой! Именно затова трябва да стане колкото се може по-скоро. Ако не спечелим сега, догодина по това време всеки, дето е сял тютюн, вместо да нагъва зеленчуци и сланина, ще се тъпче с всякакви гадории и кучешко месо. А това важи и за още десет околии! Бога ми, ако изкупвалите надделеят, ще останем с празни ръце и ще изпаднем в по-лошо положение и от индианците! И тогава, ако щеш вярвай, просто ще мечтая да съм трепал червенокожи, както са правели едно време дедите ми, когато минали отсам планините!

— Там е бедата обаче, че те не са индианци! — отбеляза Мън.

— Слушай какво ще ти кажа, Пърс! Мога да се бия не по-зле от когото и да било, мога да оставя и друг да дава заповеди, но каже ли ми се веднъж „Тъпчи и сечи!“, ще тъпча и ще сека! А сега заповедта е точно такава. Не вярвам някой да си е мислил, че нашата работа ще е като излет на неделното училище с пай и плацикания в реката. Недей така, голямо момче си! — И толкова силно го плесна по гърба, че кожата го припари. — Горе главата!

В този момент се появи доктор Макдоналд и се присъедини към тях под дъбовете до коневръза.

— Докторе — побърза да го осведоми веднага Крисчън, — тъкмо разправях на Пърс, че според мен идеята ви се приема много добре.

— Така е, сър — кимна Макдоналд. — Така е. Да попривикнат, тъй да се каже. Тая работа изведнъж не става — после се обърна към Мън, взря се в лицето му и попита: — Нали така, мистър Мън?

— Да, предполагам — отвърна запитаният, но всъщност изобщо не го слушаше.

Същата нощ петнайсетина мъже, живеещи в различни краища, щяха да бъдат заставени собственоръчно да унищожат разсада си. За целта беше предвидено отредите да действат по двойки.

— След време, когато го разказват, ония ще станат не петнайсет, а много повече — отбеляза Крисчън. — Ако, разбира се, изобщо някой отвори дума за това.

Седемнайсети отряд трябваше да се обедини с осемнайсети. Щяха да се съберат на някакъв запуснат бивак оттатък нивата на мистър Томас Соръл, десетникът на осемнайсети отряд, и да продължат на североизток по пътя за воденицата на Мъри, докато стигнат покрития дървен мост. Там щеше да ги чака водач.

Надвечер заваля ситен пролетен дъждец, който престана малко след мръкване. Облаците се разкъсаха и разсеяха, а звездното небе навред, с изключение на хоризонта, където все още се стелеше ниска мъгла, изглеждаше чисто като изпрано. Тук-там по пътя проблясваха мокри листа, уловили искрица от тази далечна светлина.

— Време му е вече — обади се някой.

— Да — потвърди друг. — Още малко и ще садим. Понакваси ли до десетина дни, аз моя го изкарвам.

— Някои обаче няма да могат — подметна първият.

Но докато напредваха към покрития мост, общо взето, не разговаряха. Не яздеха вкупом, а се точеха по двама-по трима на почти цяла миля. Соръл яздеше начело, а Мън — с последната група. По пътя не срещнаха никого.

Когато след това четеше във вестника за злодеянията, в които бе участвал и самият той, Пърси Мън почти винаги изпитваше чувството, че научава нещо, което изобщо не го засяга, нещо, случило се много отдавна. Описано черно на бяло, извършеното му се струваше безсмислено и невярно представено, защото си спомняше например как минавайки покрай него, някой беше подхвърлил: „Време му е вече“, и това правеше всичко далеч по-различно от вестникарското описание. Беше деяние, извършено от хора в името на тяхната плът и кръв, на глада им, на гордостта и надеждите, на цялото им същество. А във вестника нещата изглеждаха съвсем други. Долавяше същата неубедителност и тогава, когато четеше разказа на някой от потърпевшите.