Нощен ездач

Вече оседлана, кобилата му бе завързана за портата, а яркото слънце обливаше зелените ливади и тлъстия чернозем на изораните нивя.

Но снощи, както на няколко пъти по-рано, а и след това, Мън се бе събудил по никое време и подпрян на лакът, бе погледнал спящото й лице. Трудно нещо е да опознаеш някого, при това истински, беше си помислил. И сега, препускайки по алеята в утринната свежест, си спомни за случилото се.

Стори му се невероятно, че точно той, който сега препускаше по тесния път към града, само преди пет-шест нощи бе стоял в една горичка и взирайки се напрегнато в мрака, за да забележи сигнала на постовете, бе чакал онези тримата да опустошат лехата с разсада. Но това не го разтревожи ни най-малко.

Не изпитваше никакво чувство на вина, че не може да го сподели с Мей, защото дори да не се беше заклел, пак нямаше да й каже. Знаеше го много добре. Защо да я тревожи? Тя живееше в друг свят, но в дните, когато трябваше да се срещне с отряда, обозначен с номер седемнайсети, заявяваше, че му се налага да закъснее и ще отседне в хотела. Ако се прибере късно, ще я разбуди. Но пък и не му се искаше в такъв час да отива на хотел. Дъртакът на рецепцията, който дремеше на походното легло в нишата, можеше да се събуди от старческия си сън и да го забележи. Освен това имаше вероятност да се натъкне на някой закъснял във фоайето гост или на един от онези, дето осъмват с цигара в уста, напълнили пиринчените плювалници и вперили невиждащ поглед в стената пред себе си. На два-три пъти преспа у мистър Уингард, който беше ерген и живееше в околностите на града. Няколко нощи остана и у Крисчънови, макар че той не беше от неговия отряд. Единия път завари лампата в коридора да свети. Изу обущата си на верандата и стиснал лампата в една ръка, а тях — в другата, заситни на пръсти по стълбите към стаята, в която бе преспал, когато и Бол беше тук. Но Крисчън дочу стъпките му и излезе по пижама, за да го разпита кое как е минало. Накара го, както беше каталясал и умрял за сън, да спре и да му разкаже всичко с най-големи подробности.

— А сетне, сетне? — настояваше с дрезгавия си властен и сподавен глас той всеки път, когато Мън се позапънеше. А продължеше ли, започваше да клати глава и бавно и съсредоточено да се дръгне по обраслите си с рижави косми гърди. От време на време току хващаше някое вълмо и започваше да го усуква между пръстите си. — Излиза, че тази нощ сте видели сметката на пет разсадника, а?

— Да, на пет.

— И собствениците им до един били получили предупреждение, казваш?

— Да. Джайлс и Уагнър дори по две. Техният разсад е напълно унищожен, а на останалите само наполовина.

— Уагнър, значи? — повтори Крисчън. — Аз пък си мислех, че едва ли не пръв ще се включи, а ето че не му е стискало. Да му се не види и плужекът макар! Явно нещо го възпира, но Джайлс — и той поклати глава, — той поне е мъж, същинска хала! Жалко, че тоя път сметките му излязоха криви! Чак ми става мъчно за разсада му!

— Така е — отвърна Мън, но вече толкова му се спеше, че едва си държеше очите отворени, а лампата трепереше в ръката му.

— Лека нощ — сети се най-сетне Крисчън.

— Лека нощ — отвърна Мън и се качи в стаята, зарязвайки го в тъмния коридор бос и по пижама.

Следващите два пъти остана, защото имаше съвещание на десетниците, но други две от нощите, които преспа там, отрядът на Крисчън бе също в действие. След като отвеждаха конете в яхъра и се отправяха към къщата, заварваха Лусил Крисчън да ги чака. Първия път тя стана от люлката в двора и се приближи до тях, стъпвайки безшумно по натежалата от роса трева, докато бялата й рокля рязко се открояваше в мрака. Вътре било душно и решила да поостане на хладина. Втория път ги посрещна във вестибюла, излизайки от тъмния салон с помътнели и кротки очи, сякаш току-що се бе събудила, а фитилът на лампата бе намален.

И двата пъти ги преведе през коридора покрай кушетката, на която с отметната назад глава спеше някаква негърка, чиито едва забележими в полумрака устни потрепваха от лекото похъркване.

— Нашата леля Каси — обясни Крисчън първия път. — Когато ме няма, идва да пази Съки от таласъми.

— Нищо подобно! Просто за да не съм сама — възрази Лусил Крисчън. — От таласъмите и сама мога да се пазя — и влезе в кухнята, вдигнала високо лампата в дясната си ръка.

— Бога ми! — възкликна Крисчън. — Бога ми, наистина е така! Сигурен съм, че и това може, от нищо няма страх! Ама от нищо ти казвам! Нали тъй, Съки?

— Във всеки случай не и от таласъми! — отвърна тя, тикна запалена клечка кибрит в стъкмената с хартия и съчки печка и разклати кафеника.

— Тъй си е! Да я беше видял само как се справи с Генерал Смътс! В цялата околия я се намерят, я не се намерят десетина души, дето да могат да го яхнат, но една сутрин нашата Съки взе, че се метна отгоре му и там си и остана! Възседне ли нещо, не я чакай да слезе! Едва ли има друг, дето да се оправя по-добре с конете! Няма лъжа! Вярно ли е, Съки?

— Да, обяздих го — кимна тя.

— Няма лъжа! — повтори Крисчън и лекичко я шляпна по задника.