Нощен ездач

Мън стана и се отправи към стола. Докато седеше със затворени очи и лице, покрито с кърпи, от които се вдигаше пара, а до ушите му долиташе глухият и неясен говор наоколо, замисли се колко малко всъщност знае човек за другия, пък бил той и някой, когото среща всеки ден. „Мистър Мън, ваш ред е!“ — беше се провикнал бръснарят, обръщайки се към него по име. Познаваше го, назова го по име, но какво всъщност знаеше за него той или който и да било друг? Човек може да е за другиго просто един глух, неясен глас, подобен на тези, които чуваше в момента. Излегнат на стола, той си спомни как му прилоша и дори му се пригади онази нощ, когато за първи път вдигнаха човек от леглото. „Какво ще правите с мен?“ — бе попитал оня. Беше напълно спокоен. Същото гадене усети и по-късно, когато друг човек, Трайс го викаха, отказа да вземе мотиката, а Бънк Тривелиън без каквото и да било предупреждение го удари през лицето и от носа на оня изведнъж шурна кръв — изненадващо ярка и бистра на слабия звезден светлик. После Тривелиън му изви ръката на гърба и кресна: „Сега ще го направиш, мръснико, нали?“

„Пусни го!“ — бе заповядал Мън. „Пусни го или ще те убия на място!“, беше казал той на Тривелиън със съвършено спокоен глас, докато стомахът му се свиваше на ледена буца.

Измърморвайки нещо под покриващата лицето му маска, Тривелиън беше пуснал мъжа.

Тогава Мън се бе обърнал към него: „Хайде, мистър Трайс, вземайте мотиката и да приключваме!“, и човекът му се беше подчинил.

Това се бе случило отдавна, но ето че отново го преживяваше в съзнанието си, докато седеше излегнат в стола със затворени очи и покрито с кърпи лице, усещайки сладникавия вкус на парата върху устните си. То бе в него, бе неотменна част от него и сега, докато лежеше в стола, скован от мрака, с който сякаш се единяваше, когато затвореше очи. Представи си как стои на стъпалата, заобиколен от мъжете с бели маски и застаналия до тях мистър Трайс. Виждаше се много ясно, все едно от страни, като че ли беше зрител. Съвършено друг човек! Той, Пърси Мън, седеше на бръснарския стол, а там, на стълбището, друг някой произнасяше тези думи и вършеше тези неща, сякаш ги репетираше. Човек с неговото лице. Мина му през ум, че нощта всъщност е отражение на деня и връща образа на човека изкривен и променен до неузнаваемост, подобно на отражението в старо, напукано и зацапано огледало или пък в някое от кривите панаирджийски огледала, подобно на отражението в размътена вода.

На последния управителен съвет през май капитан Тод подаде оставка. Изчака да приключи обичайният дневен ред и бавно се надигна от стола.

— Господин председател — обърна се той към мистър Морс, който учудено го погледна, — с ваше позволение, бих искал да съобщя нещо на съвета.

— Разбира се — отвърна Морс, хвърли бегъл поглед към останалите и отново се вторачи в него.

Другите също впериха очи в изправената фигура на капитана. Нямаха обичай да стават при изказвания. Докато оглеждаше насядалите, лицето на капитана не изразяваше нищо. Любопитството накара Мън леко да се приведе напред и още преди Тод да е проговорил, той вече знаеше с абсолютна увереност какво ще последва. Оттегля се, рече си Мън, облегна се на стола и зачака.

— Подавам си оставката като член на управителния съвет на сдружението — заяви капитанът със спокоен, естествен глас. — Искам тя да се зачита за действителна от настоящия момент.

— Но, за бога! — възкликна някой.

— И таз добра! — запротестира Морс. — Капитане…

— От настоящия момент! — натърти капитан Тод и вдигна ръка, за да помоли за тишина. — Оттеглям се от управителния съвет! Оттеглям се, защото вече не той управлява сдружението, а нощните ездачи!

— Но моля ви, капитане! — възнегодува Морс.

— Това е така и всички вие го знаете! — извиси глас Тод. — Продължаваме да се събираме и да си приказваме, а в действителност ни командват нощните ездачи. Длъжността ни е чисто и просто фиктивна! — погледът му обходи насядалите около масата и като че ли за част от секундата се задържа върху лицето на всеки. — Не казвам, че това е лошо. Нито пък твърдя, че знам какво трябва да направи всеки от вас, но поне знам какво трябва да направя аз!

— Капитане! — прекъсна го Силс и сухо се изкашля.

— Да?

— Капитане, за никого не е тайна, че сте членували в клана там, в Тенеси.

— Така е.

— И че сте участвали във войната.

— Четири години — кимна капитанът.

А освен това — мистър Силс отново се изкашля, — чувал съм да разправят, че веднага след войната, преди още да се основе кланът, вие с още неколцина, току-що завърнали се от бойното поле, сте видели сметката на някакъв отряд доброволци в Източен Тенеси. Вярно ли е?

— Обесихме ги — призна капитанът. — Другите не искаха, та затова го сторихме ние. Това бяха разбойници и главорези.

— Е? — подхвърли Силс, като се отпусна на стола.

Мистър Морс удари по масата с лулата си като със съдийско чукче.

— Това няма никаква връзка с въпроса! Никаква! — извика той. Капитан Тод не казва, че напуска нощните ездачи, които и да са те. Той говори само за оттеглянето си от управителния съвет.