Нощен ездач

Пърси Мън очакваше, че когато се обърне, ще я види изчервена или поне смутена. Не беше изключено и да се сопне на баща си. Ала нищо такова не последва.

— Че какво, не го ли обяздих? — ухили се тя.

— Няма лъжа! — утвърдително потрети Крисчън.

Както се беше отправила към шкафа, Лусил ненадейно се спря и силно го плесна по задника с опакото на ръката си. Изненадан, той изсумтя и понечи да се спусне след нея, но тя беше вече далеч и вадеше от шкафа някакво покрито блюдо. Затова само й се закани с пръст и възкликна:

— Видя ли я? Нали ти рекох, че с всичко на глава излиза! И таласъм да е, пак ще му види сметката.

Дъщеря му постави блюдото на масата, сложи две чинии и две вилици и отиде да погледне кафето.

— Аз не искам, благодаря — рече Мън.

— Не го слушай, ами му налей, пък мога и аз да го изпия! — разпореди се Крисчън.

Тя напълни две чаши с кафе и отхлупи блюдото, в което имаше половин ябълков пай. Бил Крисчън го раздели поравно, сложи едното парче в чинията на Пърси Мън и я тикна към него.

— Не мога да изям толкова!

— Както искаш, Пърс — отвърна Крисчън и му отряза по-малко парче.

Сложи три лъжички захар в чашата кафе отпреде си, разбърка го усърдно и отпи голяма глътка. Тогава начена по-голямото парче пай, като първо го наряза на хапки. Докато дъвчеше, яките му челюстни мускули играеха под загорялата кожа. Лусил Крисчън седеше срещу тях, но гледаше само баща си. В мига, когато той изпи първата си чаша, тя веднага му подслади и втората.

— От толкова кафе няма да можеш да мигнеш — отбеляза Мън.

— Не си познал! — изхили се Крисчън. — И нервите ми са наред, и съвестта ми е чиста! Мога да захъркам, когато реша. Но най-смешното е — и той се позапря, за да мушне в устата си ново парче пай и да го сдъвче, — че и най-малкото нещо да не е наред, и рипвам! Рече ли плъх или мишка да влезе в стаята ми, цялата наопаки да я обърне, пак няма да ми наруши съня. Нито пък гръмотевична буря може да ме събуди, стига да не се налага да затварям някой прозорец. Но я да тръгнеш по стълбите, па макар и на пръсти, или пък да натиснеш дръжката на вратата, да видиш тогава как се ококорвам! И при това винаги знам какво ме е събудило. Сякаш някакъв глас ми го подшушва…

— Татко е като котките — намеси се Лусил. — Същински огромен, рижав, дърт котак с едно отхапано ухо.

— Вземи нощта, когато спа у нас, а аз те пресрещнах в коридора и те заприказвах. Бас държа, че те познах още преди кучетата да са те надушили! Събудих се и сякаш глас ми бе прошепнал: „Някой минава по дървения мост на пътя.“ В същия миг си рекох, това трябва да е Пърс. И старата мис Бел Кънингам току се обади, а тя има нюх като всичките ми други кучета.

— Татко има трогателния навик да нарича песовете си с имената на госпожиците, които е харесвал на младини — прекъсна го Лусил. — По този начин почита паметта им.

— Я ми налей още малко кафенце, Съки! — рече той и бутна чашата към нея, а тя веднага скочи да изпълни желанието му. — Та мис Бел Кънингам заджафка, а подир нея лавнаха и другите. Аз обаче си знаех много преди това! Като че ли глас ми подшушна в тъмното, когато кобилката ти удари копито в моста.

Лусил сложи чашата пред баща си.

— И аз бях будна доста преди старите изгори на татко да се разлаят — каза тя, като се наведе, за да сложи захар в кафето му. — Но тропот по моста не съм чула, възможно е и да не съм обърнала внимание. Само усетих татко, когато излезе в коридора и видях под вратата ми да се процежда светлина.

Мън се запита коя ли е нейната стая. Може би онази, пред която бяха застанали.

— Що приказки издумахте по никое време! — отбеляза тя и отново седна.

— Тъй беше — потвърди Крисчън и надигна чашата.

След като си легна, на Пърси Мън му хрумна, че причината Лусил Крисчън да не заспи не е кафето на баща й. Едва ли би седяла толкова време само заради него, а и той можеше сам да си го свари. Бе будувала, защото е знаела всичко. Беше казала, че е на люлката, защото било горещо, но онази нощ не беше от най-горещите. Бе будувала, защото е искала да се увери, че баща й ще се прибере. И не че се е страхувала. Това не можеше да се нарече страх, защото си спомни колко спокойно изглеждаше лицето й. Тя вероятно не би се разтревожила така, както биха се разтревожили повечето жени. Но все пак бе останала будна, за да види, че баща й се е прибрал.

На два пъти в началото на юни, когато Мън се върна заедно с Крисчън, Лусил не ги чакаше сама. До нея на люлката в двора седеше Бентън, синът на капитан Тод. Каза, че се е върнал от Вирджиния и много се радвал, че си е у дома. И двата пъти крепко се ръкува с Мън, а скоро след това се сбогува с всеки поотделно, възседна коня си и отпраши. По някое време на Мън му мина през ум, че момчето се заседява доста до късно с това младо момиче, но после реши, че Крисчън вероятно няма нищо против, защото иначе би намерил начин да го покаже. А и Лусил сигурно можеше да се справи сама.