Около два часа заранта, а може и два и половина да беше, ме събуди шум. В това време жена ми каза, че навън имало някой. Метнах нещо на гърба си, приближих се до вратата и попитах кой е. Отвърнаха, че искали да ползват телефона, и аз отворих. На верандата стояха двама и единият ми рече: „Сър, всяка съпротива е безполезна“, или нещо подобно. А от сянката видях да излизат и други. Доколкото забелязах, комай бели качулки носеха…
Не беше така, защото Мън много добре си спомняше прежълтялото от уплаха лице на човека, показал се на вратата, сънения глас на жената, питаща кой е дошъл, отговора на мъжа й, че няма нищо страшно, а после и пронизителния й писък: „Том! Том, не отивай с тия! Чуваш ли!?“ Вероятно бе погледнала през прозореца и беше видяла събралите се на двора мъже.
Дори и когато чуеше някой сам да разправя какво му се е случило, струваше му се, че оня дърдори за нещо, което изобщо не го засяга.
— Да, събудиха ме — обясняваше човекът — и ми казаха, че искат да говорят с мен, а аз, като ги зърнах колцина са, отвърнах колкото се може по-любезно: „Ама с удоволствие, иска ли питане!“ Но и те бяха много любезни. Казаха дори, че чували какъв добряк съм бил, че и работлив отгоре на това, упорит и че за всичко ме бивало. А аз им рекох: „Вижте какво, господа…“
— Питам се кой ли ще е този, дето им го е казал? — подхвърли един от присъстващите в бръснарницата и намигна на останалите. — Според мен тия слухове са, Както се казва, безкрайно преувеличени.
Оня изобщо не му обърна внимание и продължи:
— Господа — рекох, — радвам се, че съседите ми имат такова добро мнение за мен и проявяват такъв интерес към особата ми, макар да не са избрали най-подходящото време. А те отвърнаха, че сума ти неща били чували за мен, а най-вече, че мотиката ми идела много отръки. Поласкан съм, рекох, който и да е оня, дето го е казал. Сетне ме попитаха намира ли ми се мотика, а аз кимам: Намира ми се, как да не ми се намира. Ония обаче не мирясаха. „И понеже толкова много сме слушали за вас — викат, — наминахме да видим дали всичко онова, дето го разправят, почива на някаква истина.“ Точно тъй каза един: „почива на някаква истина“, а после ми нареди: „Грабвай тогаз една мотика, мистър Маккарти, и да вървим в разсадника ти, та с очите си да се уверим в това, ама гледай да не вземеш някоя чапа!“ Ще гледам, сър, отвърнах, хукнах към бараката и грабнах възможно най-голямата мотика, която ми попадна подръка — тежка и вече нащърбена от копане. Сетне отидохме на разсадника долу край вадата и единият рече: „Сигурен съм, че знаеш какво да правиш!“, а аз викам: „Знам я, как да не знам“, и взех да го правя!
— Да пукна, ако се оставя някой да ме накара да си изсека собствения разсад! — възкликна един от слушателите. — Те ако щат да го секат, ала мен да накарат — никога!
— Лесно ти е на теб, че си нямаш разсад, Съгс! — подметна друг.
— Нито пък място, дето да го разсадиш — додаде Маккарти.
— Е, ако имах, искам да кажа!
— Не ми ги разправяй на мен тия! — продължи Маккарти. — Къде ще идеш, че няма да го направиш? Любезни-любезни, ама си личеше, че хич не си поплюват! Ти как я мислиш тая работа — да кръстосват до никое време наоколо и да си губят от съня? Та аз затуй сякох! Да, а и бързо работех, бога ми! Съжалявах само, че и в двете си ръце нямам по една мотика. Когато свърших, повториха, че им било драго, дето съм толкоз як и работлив. Направо награда съм заслужавал, рекоха, а после ми пожелаха лека нощ, тръгнаха си и ме зарязаха край разсадника. След малко и аз взех, че се прибрах.
Беше муден на вид дребен човечец, облечен в току-що изпран работен комбинезон, синя риза и вехто черно палто. В края на всяко изречение спираше, накланяше се напред и плюеше през зъби с тих съскащ звук. Пърси Мън не го познаваше. Опита се да си представи описаното от него, но то му се стори някак неправдоподобно, странно и преувеличено. Може и аз да съм бил някой от онези, рече си, а ето че сега седя тук и го слушам. Огледа крадешком насядалите по пейките и столовете и реши, че неколцина от тях като нищо биха могли да бъдат от нощните ездачи, че дори и от отряда, навестил мистър Маккарти.
Един от бръснарите подвикна:
— Мистър Мън, ваш ред е!