Нощен ездач

— Е? — повтори Силс и впи очи в капитана.

— Какво „е“? — натърти на свой ред Тод.

— Рекох си да не би… — започна Силс, но мистър Морс отново почука с лулата си.

— Моля да ме извините, господин председател — кимна му капитанът и се обърна към Силс. — Искате да кажете, че съм се размекнал, така ли?

— Е…

— Участвах във войната, вярно. Бях и в клана и помогнах за избесването на онези, но действах според убежденията си, мистър Силс! В момента правя същото. Тогава знаех кой е с мен и кой е против мен, и доскоро мислех, че все още го знам. Смятах, че удари ли часът, човек няма кой знае какъв избор. Но ето че вече не знам кой е с мен, мистър Силс, или по-скоро, кой е с вас. И без да се обиждате, господа, но мисля, че и вие не го знаете!

— Това няма никакво отношение към въпроса! — възрази Силс.

— Какво пък, може и да остарявам. Не укорявам никого за онова, което върши, но аз се оттеглям.

Изведнъж се изправи мистър Пийчъм, приближи се до него и заяви:

— Не бива така!

Тогава се намеси Дайси Шорт:

— Спомни си Толивър! Спомни си колко зле ни се отрази неговата оставка! — той също стана и отиде до капитана.

Разнесе се рязко трополене на тътрузени по пода столове, последвано от същинска буря от гласове, които се надпреварваха да говорят един през друг. Всички наобиколиха капитан Тод. Накрая стана и Морс.

— Спомни си Толивър! — извика някой.

Застанал насред стаята, капитан Тод продължаваше да стои с вдигната ръка, сякаш искаше да каже нещо, или може би за да се предпази от удар. Останалите се скупчиха още по-плътно около него. Тогава с крайчеца на окото Пърси Мън с изненада забеляза, че Крисчън продължава да седи на масата сам, без да обръща внимание на неразборията и врявата край себе си. Но в същия миг, като че ли погледът на Мън беше някакъв сигнал, стана, блъсна стола с крак и направи две големи крачки към групата.

— Боже мили! — ревна той. — Боже мили! — и когато врявата поутихна и всички се обърнаха към него, продължи: — Абе вие не разбирате ли, че човекът вече е решил?

Измери ги с поглед, нахлупи черното си бомбе на главата, дръпна надолу периферията му и излезе в тъмния коридор. Ботушите му тежко загромоляха по стълбите.

Капитан Тод стоеше все тъй с вдигната ръка, сякаш молеше за тишина, ала другите вече мълчаха, приковали очи във вратата, през която беше излязъл Крисчън. Пърси Мън щеше да си спомни този образ — на изправилия се с леко вдигната ръка капитан, да, щеше да си го спомни толкова ясно, все едно че отново бе пред очите му — когато шест седмици по-късно видя Бентън Тод да влиза с примигващи срещу лъча на фенера очи и да вдига ръка за клетва. Така той приличаше на стария повече от когато и да било.

Глава осма

В малката заличка в задната част на Уилсъновия ресторант беше горещо. Потта се насъбираше под косата на Пърси Мън и някоя капка току тръгваше надолу по челото или бузата. Усещаше лекия гъдел, но не вдигаше ръка, за да я избърше. Всъщност, макар да го дразнеше, той се радваше на това леко притеснение, защото то го откъсваше от околния свят. Потта избиваше и под мишниците му. Усещаше вълмото сплъстени косми и лекото тръпнещо движение по протежение на лявата ръка, когато някоя капка се откъснеше и поемеше надолу. Изведнъж се сепна от нахлулата в него студена вълна, която се насъбираше в собственото му тяло и нямаше нищо общо нито с горещия, неподвижен въздух в стаята, нито със струящата през прозореца ослепителна светлина. Вдигна чашата си, пресуши я и без да изпита удоволствие от леденостудената течност, я остави да се плъзне наведнъж в гърлото му. И зачака изтръпването.

— Опитал се да изнуди и Том Соръл — обади се Силс. — С петстотин долара!

— Мистър Соръл каза, че отначало не могъл да схване накъде бие — намеси се професор Бол.

Мън го погледна. Макар и със закопчан догоре дълъг черен сюртук и с тежки бели бинтове по ръцете, него жегата като че ли изобщо не го притесняваше. Кожата на лицето му бе съвсем суха. Имаше жълтеникав оттенък и беше леко набръчкана, сякаш издъбена. В момента се взираше през прозореца към голата тухлена стена отсреща и докато го наблюдаваше, Мън си спомни как в същата тази стая на събранието преди една година — да, точно преди година, но като че ли цяла вечност бе минала оттогава — сенаторът Толивър също бе вперил очи натам, сякаш съзерцаваше безкрая. А ето че сега и професор Бол се взираше нейде далече, отвъд тях.

— Отначало мистър Соръл не разбрал накъде бие — повтори той. — За мен е обяснимо. Един почтен човек, а мистър Соръл е почтен и честен, никога не би прозрял на мига подобна низост.

— Бога ми, трябваше да ги оставя да му окачат въжето на тоя мръсник! — рече ядно Мън, надигна чашата си, погледна в нея, сякаш за да се убеди, че наистина е празна, и на два пъти силно я удари в масата. На вратата се появи прислужникът негър и той му я посочи. — Няма ли и вие да пийнете този път, професоре?

— Никога не съм изпитвал нужда от подобни удоволствия — завъртя глава Бол. — Но благодаря все пак.

Пърси Мън въпросително погледна Силс.