Нощен ездач

В началото на юни всички вече знаеха, че Бентън Тод упорито задиря Лусил Крисчън. Това стана малко след като капитанът подаде оставка от управителния съвет на Сдружението на производителите на тъмносушен тютюн.

Някъде към средата на пролетта, с изключение на най-долнокачествения и обикновения тютюн, предназначен за емфие, сдружението бе разпродало всичките си налични запаси. Цената варираше от десет долара и деветдесет цента надолу по обичайните тарифи. Някои сделки, сключени през зимата извън контрола на сдружението, се оказаха далеч по-изгодни. Десет дни след последната разпродажба бе извършено и първото нападение над разсадниците.

По това време новият тютюн беше вече покарал — крехки бледозелени стръкове с тънички листа, набодени на гъсти туфи в разсадниците. Покриваха ги с платнища, докато дребните семенца покълнат и пуснат корен. Самите разсадници се правеха по южните склонове на хълмовете или нейде на завет. В тях пръстта беше рохка, свежа и черна. В тези оградени със стари тараби и колци места кълнеше цялата реколта на бъдещия сезон. Един як откос с мотиката можеше да унищожи хиляди фунта тютюн.

Само за една нощ бяха опустошени четирийсет и седем разсадника в три околии. Целият разсад на шестима от най-върлите противници на сдружението бе изсечен до корен. Останалите читирийсет и една лехи бяха унищожени само наполовина. Без предупреждения и без писма. Те и не бяха необходими, защото намеците бяха достатъчно ясни. За две седмици осемнайсет от четирийсетте и един стопани, чиито разсад беше наполовина изсечен, влязоха в организацията. Сториха го тихомълком, без много-много да обясняват на съседите, макар неколцина преди това да се бяха обявили открито против нея.

Шерифът и помощниците му отиваха на местопроизшествието. Гледката биваше неизменно една и съща: изровена на дупки пръст в дървената каса с отпорени дъски, по които все още се вееха парчета от платнището, отъпкана земя със следи от ботуши, а малко по-далеч — разринати буци, свидетелствуващи, че там са връзвали коне. Веднъж в храсталака до разсадника намериха мъртво куче, убито с удар в главата, вероятно когато е нападнало някой от бандитите. Тоягата, с която му бяха светили маслото, също се търкаляше наблизо. В засъхналата по нея кръв откриха няколко остри, четинести косъма.

— Голяма сила трябва за това — отбеляза единият от помощник-шерифите, без да откъсва поглед от кучето: — Един-единствен удар!

И това бе всичко, което успяха да установят.

Отрядът получаваше заповед да отиде някъде в определен час — я на някой кръстопът, я до черква или пък изоставен склад, и там към него се присъединяваше водачът — човек, когото никой не познаваше. Казваше паролата, десетникът отвръщаше, а оня нареждаше: „Да вървим!“, и ги повеждаше. От тях не се искаше да посичат разсада на най-близките си съседи. Случваше се дори да не научат имената на собствениците, чиито лехи унищожаваха. Знаеха ги единствено водачът и десетникът. Това бе хрумване на доктор Макдоналд. Още на първото си събрание трийсет и четиримата десетници и четиримата командири единодушно го бяха избрали за главнокомандващ. Никой от тях не го познаваше достатъчно добре, но въпреки това го избраха. Тогава той се бе изправил пред тях и с тихия си мелодичен глас бе казал:

— Благодаря ви, господа, а аз от своя страна ще се постарая да не ви създавам излишни неприятности.

Това бе всичко, което каза; с една дума — беше съгласен.

На същото събрание, когато планираха първите набези, той предложи отредите да не действат в близост до домовете си. Малко преди това, докато мъжете още се събираха, доктор Макдоналд беше обяснил тактиката си на Мън.

— Е, какво ще кажеш? — попита го той накрая.

— Мисля, че така ще е по-добре — отвърна Мън.

— Поне в началото! — добави докторът.

— В началото… — повтори като ехо Пърси Мън и се взря изпитателно в лицето му, но видя все същата полуусмивка и втъкнатата по навик между зъбите лула.

— Та да попривикнат, тъй да се каже — доуточни Макдоналд, обърна се бавно и влезе в училището, където щеше да се проведе събранието. Преди това обаче се спря, извади лулата от устата си и рече: — Че то не се знае, зимата може и да се проточи.