Нощен ездач

Какво му беше обещала, запита се той сега, взирайки се към осветената стая. Щастие. В Мей бе намерил обещанието за щастие, нещо само по себе си извън неговия дотогавашен живот. Или той по-скоро си бе мислил за него, доколкото изобщо беше разсъждавал за връзката между това щастие и останалия свят, като за нещо дълбоко скрито в сърцевината на собствения му живот, подобно на плода под кората, на ореха под грубата и непотребна черупка. Но коя ли бе сърцевината на съществуванието му, запита се той. И не можа да си отговори.

След това си спомни, че тя всъщност не му беше обещавала щастие. Самият той си го бе обещал прекомерно щедро, гледайки я, докато се разхождаха из занемарените постали нивя на Бърнамовия чифлик, или седнал в мухлясалия салон сред звъна на дрънкулки, огледалца и острата миризма на конски косъм. Не беше му обещавала нищо или поне нищо друго, освен себе си. И ето че сега я имаше, ала коя бе тя? Форма, думи, с които бе свикнал и които настоятелно се опитваха да се представят за нейна дълбока същност. Каква беше тази същност, коя бе тя, не знаеше.

Докато я гледаше в светлата рамка на прозореца, Мън се почувства досущ както навремето, когато бе свалил една картичка от стереоскопа, за да види как изглежда без магията на лещите. Като малък в някой зимен неделен следобед лягаше на пода с лещите от апарата и купчинката дублиращи се плаки. Гледайки ги през увеличителните стъкла, пред него се разкриваше един пъстър триизмерен свят, хората се изправяха като живи, сякаш готови да се заемат с тайнствените си задължения. В тази малка вселена предметите бяха облени от светлина и хвърляха сянка също както и в действителната. Тук също имаше пространства и пропасти, но глъбините им бяха далеч по-неведоми и примамливи. Понякога, притиснал до болка чело о дървената рамка, имаше чувството, че ако само за миг успее да се промъкне в този малък свят, където всичко бе неподвижно, но изглеждаше готово да се размърда, където всичко беше като истинско, но застинало в своето малко съвършенство, щеше да познае върховното щастие. Тогава бавно сваляше рамката, махаше плаката от ограничителя и започваше да оглежда плоския, сив и потъмнял негатив на картината и оръфаните пожълтели краища на картона. В нея нямаше никакъв живот, нямаше пространство. В ръката му тя се превръщаше в част от обикновения живот наоколо. Погледът му обхождаше до болка познатите мебели, угасващия вече огън в камината, плъзгаше се и по шарките на килима, на който лежеше. И тогава в ушите му нахлуваше бавният, приспивен и тъжен ромон на плискащата се в канавките вода и воят на вятъра по ъглите на къщата и в пролуките на стрехите. Скоро идваха и дори когато не беше гладен, го отвеждаха на вечеря, а после го слагаха да спи. Плаките оставаха да лежат на масата в опустялата дневна. Точно така беше. Изваждаше плаката от апарата и в ръката му тя се превръщаше в най-обикновен картон. Той погледна към осветения прозорец, зад който седеше Мей, и се сети именно за това и за изпитаните тогава чувства.

Но Мей си беше все същата, както и преди. Каквито и промяна да бе настъпила — а такава имаше, — тя бе засегнала единствено него. В това поне беше уверен. Разбра го още в деня, когато отказа да й прати негър, за да прекопае лехите. Спомни си как се бе отдалечила по алеята с разтърсвани от беззвучни ридания рамене, а той се бе вторачил в старата ръждясала лопата до ивицата неумело обърната пръст. Беше се взирал в нея с чувството, че пред очите му зейва заплашително озъбила се бездна нейде в самия него. Сега изпита същото. И все пак, сякаш за де се оправдае за това, което се готвеше да стори, в деня на полагането на клетвата бе изпратил един негър, за да й помогне — милостиня, подадена й през разширяващата се пропаст помежду им. Мей повече не повдигна въпрос за градината, дори не му благодари.

Същата вечер се качи в спалнята много рано, но Мън продължи да стои сред захарната тръст, изчаквайки светлината да угасне, а и да мине малко време.

Подир няколко дни тя отново го попита: „Какво има, Пърс?“ и усещайки как нервите му се изопват, а току-що погълнатата храна се преобръща като ледена буца в стомаха му, той бавно отпусна вилицата и с глас, който макар и сдържан, издаваше вътрешното му напрежение, отвърна: „Нищо.“ Тя се престори, че яде, но продължи да наблюдава лицето му, докато готвачката негърка сновеше навън-навътре от стаята. През цялото време не обели ни дума повече. Сутринта, след като й бе казал довиждане на вратата и бе направил няколко крачки по верандата, внезапно се обърна, върна се и я притисна към себе си. Тя се вкопчи в него, а прегръдката му се затегна и той се наведе, за да зарови лице в косата й.

— О, Пърс! Пърс…

Когато се обърна, забеляза, че очите й се бяха насълзили.

— Обичаш ли ме? — попита тя.

— Разбира се! Разбира се, че те обичам!

— Обичай ме, Пърс! Винаги ме обичай!

— Винаги ще те обичам! — обеща той и се отправи по равната тревясала алея, край която цъфтяха хилави жълти нарциси.