Нощен ездач

Наблюдаваше как другите се появяваха в рамката на вратата в дъното на широкото пространство, как заставаха неподвижно до нея, докато гласът издадеше своята заповед, а сетне пристъпваха бавно напред, примигвайки срещу светлината. Неколцина заковаваха очи в някаква точка досами осветения кръг, мъчейки се очевидно да пронижат с поглед дълбокия мрак и да разберат кой се крие там. Други, подобно на него, вдигаха поглед към невидимия таван. Първите бяха неспокойни и преди да започнат да повтарят думите на клетвата, прокарваха език по устните си. Мън се опита да си спомни дали бе направил същото. Не е бил неспокоен, реши той. Не бе почувствал нищо, абсолютно нищо, когато застана насред стаята, осветен от фенера. Това го учуди. Все пак е редно, когато човек се заклева, да изпита нещо. Тогава се замисли как една клетва може да промени отношенията между хората, насядали край него в мрака. В клетвата се споменаваше и господ, нашият създател, и той се запита колцина от тези мъже вярваха в бога. А и дали той самият вярваше в него? Много отдавна не си бе задавал този въпрос. Човекът, който в момента полагаше клетва, свърши и както му беше наредено, се присъедини към останалите в сянката.

Малко по-късно вратата се отвори, влезе друг, висок на ръст мъж, който на свой ред застана в осветения кръг. Беше Бънк Тривелиън.

Глава седма

Трудно е да се повярва, мислеше си той, докато седеше в кантората си над дрогерията с разтворени пред себе си книжа или слушаше някой клиент, а от външната стая долиташе неравномерното тракане на пишещата машина. Не веднъж и дваж през тази пролет, когато прозорците бяха отворени и през тях нахлуваше топлина или когато тротоарът блестеше, огрян от слънцето след внезапен дъжд, а хората започваха да щъкат насам-натам, подвиквайки си един другиму, на него му бе трудно да повярва, че подобни предобеди не е имало нито миналата, нито по-миналата пролет.

Няколко пъти дори стана от бюрото си и се огледа в огледалото на старата закачалка от орехово дърво до вратата. Не изглеждаше променен нито от миналата, нито от по-миналата пролет. Или той поне не забелязваше промяна у себе си. Когато сутрин се бръснеше, внимателно разглеждаше лицето си в огледалото дългия, почти орлов нос, черните, дълбоки очи, ниско подстриганата тъмна коса — и понякога си мислеше: да, няма и следа от промяна, никаква следа. Беше си съшият, така, както и всичко наоколо — погледът и изражението на Мей, ширналите се зад прозореца поля, закуската на масата, мирисът на кафето. След това възсядаше кобилата и потегляше към града — тъй както и преди.

— Какво има, Пърс? — попита го на няколко пъти Мей.

— Какво да има? Нищо? — отвърна той.

Първия път се помъчи да го направи шеговито и мило. Както стоеше след вечеря с незапалена клечка кибрит между пръстите, остави лулата върху полицата на камината и с една ръка я притегли към себе си, а с другата погали косата, обрамчваща дребното и личице.

— Абсолютно нищо — повтори той. — А ти си шантава колкото си искаш! Ясно ли ти е? Като шугава коза.

— Но още щом го изрече, усети, че тонът му е досущ като в ония мигове, когато искаше да я подразни. „Ама и аз съм един глупак!“ — помисли си той.

— Има, Пърс, и ти го знаеш много добре! Да не си болен?

— Не съм! — сопна й се той, усещайки как настръхва.

— Сигурна съм, че има.

— Казах ти вече, няма нищо!

— Но си се променил, знаеш, че си се променил! Не си какъвто беше по-рано, и то не само към мен, а изобщо. Какво става, Пърс?

Тогава я пусна и се отдръпна. Тя обаче протегна ръка, сякаш искаше да се вкопчи в него или да го задържи, но още от самото начало пролича колко безсмислен е жестът й.

— Нищо — повтори той, докато я наблюдаваше, изпълнен с дълбока горчивина.

Изведнъж се обърна, излезе от стаята, мина през коридора и се озова на верандата, а летящата врата се затръшна глухо подире му. Прекоси двора и се отправи по алеята, която извеждаше на главния път. След малко се върна и застана под разлистващата се захарна тръст, стискайки в зъби угасналата си лула. Забеляза, че Мей седеше на кушетката в дневната със сгърчено от болка лице, а косата й искреше на светлината на лампата. Някога, много отдавна, в една такава нощ той бе стоял под посърналия кедър в чифлика на Бърнам, където по онова време Мей живееше с леля си, мис Луси Бърнам, и беше гледал към къщата. Както и сега, тя седеше вътре сама, а косата й се къпеше в светлина. Открай време се беше дивил на мъжеството, с което главата й носеше гъстите къдрици, изглеждащи прекалено тежки за ниския й ръст и прекалено женствени за невинната чистота, която излъчваше лицето й. Обикновено вървеше с високо вдигната глава, сякаш, макар и без да го съзнава, издържаше тези искрящи пищни къдрици единствено благодарение на волята си. Както в онази нощ, така и сега беше свела глава, като че ли бремето отгоре й бе прекалено тежко и непосилно за нея.