Никол

— Никъде няма да вървиш. Ще стоиш тук. — Беше направо заповед.

— Като твоя любовница? — изфуча тя.

— Ти си моя съпруга. Не си забравила това, нали? След като непрекъснато ми повтаряш, че си била принудена на този брак.

— Да, твоя съпруга, за момента. Но докога? Дали ще твърдиш, че съм твоя съпруга, ако, да речем, ей в този миг на вратата застане твоята скъпа Бианка?

Клейтън не отговори.

— Искам да ми отговориш! Смятам, че ми го дължиш. Снощи ти ме напи нарочно. Добре знаеш как ми действа алкохолът и че именно той бе причината да не си спомням нищичко от онази нощ, когато ме спаси от кучетата.

— Да, зная как ти действа алкохолът. Но знаех също и това, че ти най-сетне трябва да проговориш. Други намерения не съм имал.

За миг тя извърне лице към него.

— Вярвам, че наистина това е била единствената ти цел. Но ето че аз се хвърлих на скута ти, молейки за твоите ласки.

— Не беше така, Никол. Все пак опитай се да си спомниш! — Той направи крачка към нея.

— Всичко помня! — Тя правеше усилие да се овладее. — Моля те, изслушай ме! Аз имам своята гордост, макар и понякога да ти се струва, че съвсем съм я изгубила. Искаш твърде много от мене. Не мога да остана в дома ти като твоя съпруга, като истинска съпруга, искам да кажа, след като зная, че един ден това ще има край. — Никол скри лице в ръцете си. — Твърде много неща в живота ми вече имаха край…

— Никол! — Клей докосна косите й. Тя рязко се отдръпна.

— Не ме докосвай! Ти достатъчно дълго си игра с чувствата ми. Знаеш, че те обичам и се възползва от слабостта ми. Моля те, не ме наранявай повече! Моля те!

Той се отдръпна като ударен.

— Не съм имал намерение да те наскърбя. Повярвай ми! Кажи какво искаш от мене. Всичко, което имам, е и твое.

„Онова, което искам, е твоето сърце!“ — поиска да изкрещи тя в лицето му, но каза само с равен глас:

— Мелницата. Жътвата е пред прага ни. Искам да възстановя мелницата, да заработи до няколко седмици. Къщата до нея е в добро състояние. Мога да живея там.

Клей отвори уста да възрази, но усети, че е безсмислено и отстъпи крачка назад, нахлупи шапката си и тръгна към вратата.

— Твоя е. Ще се погрижа да я препишат на твое име. Ще придам към тебе и прислуга — двама мъже и една жена. Да ти помагат.

Той бързо излезе от стаята.

Никол имаше чувството, че едва се държи на краката си. Отпусна се тежко в едно кресло.

След една нощ, пълна с любов, бе последвал ден, пълен с ужас.

ОСМА ГЛАВА

Реши да не губи повече време в подреждане на къщата. Боеше се, че може да промени решението си. Качи се на лодката и загреба сама през реката към мелницата.

Стоеше на височинката и гледаше дървения улей, който прихващаше водата на един от бързеите и я отвеждаше към воденичното колело. Постройката бе тясна и висока, с каменни основи и тухлени зидове, покрита с каменни плочи. По цялата предна стена минаваше веранда. Воденичното колело бе високо — стигаше чак до втория етаж.

Никол влезе в мелницата и изкачи тесните стълби към горния етаж. Две врати извеждаха на верандата с изглед към воденичното колело. Доколкото можеше да прецени отдалече, кофите за вода бяха в добро състояние. Може би са ръждясали само онези части от тях, които се намираха сега под водата.

Огромните воденични камъни вътре в тъмния приземен етаж имаха диаметър най-малко пет стъпки, с повече от две педи дебелина. Никол прокара длан по тях. Бяха от кварц — веднага се виждаше по грапавата им зърнеста повърхност — от порьозен сладководен кварц, идващ от Франция, най-добрият материал за воденични камъни. Клейтън й бе разказал, че са били докарани като баласт в кила на един от корабите, плаващи за Америка, а след това ги бяха донесли с лодки до плантацията нагоре по реката. Камъните имаха дълбоки жлебове и издатини помежду им, които излизаха от центъра към периферията на камъка като спици. Видя, че камъните прилягат добре, без да се допират.

Излезе навън и тръгна, пазейки очи от ярката слънчева светлина, към малката къща. Не можеше да прецени състоянието й, защото прозорците и вратите бяха заковани с дъски.

Някаква пъстра дреха се мярка край реката и привлече вниманието й.

— Никол! Къде си? — Джени идваше задъхана нагоре по пътеката. Никол искрено се зарадва на едрата, вечно румена жена. Прегърнаха се, сякаш не се бяха виждали откакто слязоха от кораба.

— Не потръгна, така ли?

— Не — каза Никол. — Изобщо всичко се обърка.

— Аз се надявах, след като все пак сте вече женени… А и след като… изобщо…

— Какво търсиш тук при мен? — попита бързо Никол, за да смени темата.

— Клей ме намери в тъкачницата и каза, че ще се местиш тук, за да възстановиш мелницата. Каза да си избера двама души от слугите, които да стегнат и донесат тук всички сечива, които могат да ти потрябват… Тези хора ще ти помагат, а Клей каза, че и аз мога да се преместя тук, а той щял да си ми плаща пак същите пари, както досега…

Никол наведе поглед. Чак пък такава щедрост…

— Хей, вие двамата! — подвикна Джени назад към лодката. — Хайде, тука има много работа!