Нифрон се въздига

— Ако ви е отвел до наследника, вече е безполезен. Не е ли така, Саули? Вие двамата с Гай се интересувате повече, но ако не възразявате, казвам да се отървем от него при първа възможност.

Нова пауза.

— Смятам, че Нифронската империя държи на думата си, не е ли така? — каза Салдур.

— Ти си истински магьосник, Мариус — заговори Етелред. — Трябвало е да се обърнем към теб много по-рано. Не съм почитател на Луис Гай и стражите изобщо, но изглежда, че решението да бъдеш нает, е било правилно.

Гласовете започнаха да заглъхват, докато не изчезнаха напълно.

Повечето от чутото не представляваше интерес за Модина — твърде много непознати имена и места. Имаше само смътна представа за понятията националист, роялист и империалист. Тур Дел Фур беше известен град — някъде на юг — бе чувала и друг път за него. Ала Дигън Гаунт беше просто име. Радваше се, че приказките свършиха. Предпочиташе тихите звуци на вятъра, дърветата и птиците. Те я отвеждаха в по-ранно време, на друго място. Гледайки към света от зирката си, осъзна, че й се иска да можеше да плаче.

Глава 14 Навечерието

Гил изпитваше известни затруднения с видимостта под проливния дъжд, обаче бе сигурен, че мъжът върви право към него. Посегна към висящия на хълбока му рог и съжали, че го бе сложил под дъждобрана. Тридесет смени не му се бе наложило да го ползва. Онзи продължаваше да крачи под дъжда — сам. Беше облечен в подгизнало наметало, с отметната качулка. Кичурите следваха плътно контурите на черепа му. Не носеше броня или щит, ала край колана му надничаха дръжките на два меча, а Гил забеляза и трети на гърба му. Мъжът крачеше спокойно из калта. Изглежда бе сам и трудно можеше да заплаши близо хилядата лагеруващи на хълма. Ако Гил вдигнеше тревога без да е нужно, щяха да го спукат от подигравки. Бе сигурен, че може да се справи с един човек.

— Стой! — заглуши барабаненето на капките Гил, изваждайки меча си и размахвайки го към непознатия. — Кой си и какво искаш?

— Тук съм да се срещна с командир Паркър — каза мъжът, без да забавя крачка. — Отведи ме незабавно при него.

Гил се изсмя:

— Ама че сме храбри — той протегна меча си напред. Непознатият стигна право пред острието, като че искаше да се наниже. — Спри или…

Преди Гил да успее да довърши, мъжът удари плоската страна на меча. Пренеслата се по острието вибрация накара Гил да изпусне оръжието. Миг по-късно то се намираше в ръцете на мъжа, насочено към бившия си стопанин.

— Заповядах ти нещо, постови — сопна се странникът. — Не съм свикнал да повтарям. Движение или ще заповядам да те нашибат с камшик.

Мъжът му върна меча, влошавайки нещата още повече.

— Как ти е името, постови?

— Гил… сър — рече той, добавяйки сър за всеки случай — мъжът можеше да се окаже офицер.

— Занапред, Гил, когато си на пост, донеси си арбалет и не позволявай никому да се доближи на повече от сто фута, без да го надупчиш, ясно?

Мъжът не дочака отговор. Премина край него и продължи да крачи по хълма сред влажната трева.

— Да, сър, но не разполагам с арбалет — рече Гил, подтичвайки подире му.

— В такъв случай се сдобий с такъв — посъветва през рамо мъжът.

— Да, сър — Гил кимна, макар че непознатият беше пред него. Последният мина покрай палатките, отправяйки се към средата на лагера. Всички се бяха притаили на сушина и никой не го видя. Палатките бяха хаотична сбирщина от въжета и опънато между пръчки платнище. Нямаше две еднакви; войниците бяха грабили каквото им попадне. Повечето платнища бяха изрязани от корабни платна, взети във Вернес и Килнар. Други пък бяха изработени от чаршафи. В много редки случаи се виждаха истински палатки.

Мъжът спря на върха на хълма. Когато Гил го настигна, запита:

— Коя от тези палатки принадлежи на Паркър?

— Паркър? Той не е в палатка, сър. В онази ферма е — Гил посочи.

— Защо си напуснал поста, Гил? — изръмжа сержант Милфорд, излизащ от палатката си, премигващ на дъжда. Беше увит в наметало, изпод което се виждаха бледите му боси крака.

— Аз… — започна Гил, но непознатият се намеси.

— Кой е това? — попита той, отивайки до Милфорд и заставайки с ръце на хълбоците.

— Това е сержант Милфорд, сър — отвърна Гил. Сержантът изглеждаше объркан.

Странникът го огледа и поклати глава.

— Сержант, къде в името на Марибор ти е мечът?

— В палатката, но…

— Не смяташ за нужно да носиш меч, когато вражеската армия се намира на една миля и може да нападне всяка минута?

— Спях, сър!

— Вдигни глава, сержант! — рече мъжът. Сержантът изпълни заповедта, потрепвайки от дъжда. — Както виждаш, почти е утро.

— Да, сър. Съжалявам, сър.

— Сега се облечи и сложи нов постови на мястото на Гил, ясно ли е?

— Да, сър, веднага!

— Гил!

— Да, сър! — отзова се повиканият.

— Да тръгваме. Закъснявам.

— Да, сър! — Гил отново го последва, свивайки объркано рамене при подминаването на сержанта.