Нифрон се въздига

Някъде в залата, извън видимостта на подиума се затръшна врата. Звукът отекна из мрамора. Последваха гръмки стъпки с още по-гръмък разговор.

— Не разбирам защо да не мога да нападна Олрик сам — говореше раздразнено издокаран мъж.

— Армията на Бректън ще срази националистите за нула време. Тогава ще се върне в Меленгар и ти ще си получиш наградата, Арчи — отвърна по-възрастния. — Меленгар няма да избяга. Не си струва риска.

Не познаваше по-младия, ала възрастния бе чувала многократно преди. Наричаха го регент Етелред. Двамата благородници и свитата им се приближиха. Етелред бе облечен както винаги — червено кадифе и златиста коприна. Гъстата му брада издаваше възрастта му, тъй като бе доста посивяла.

Крачещият край него младок беше облечен в стилна алена копринена туника с висока плисирана яка, елегантно наметало и екстравагантна шапка с перо, идеално пасваща си с останалата част от тоалета му. Бе по-висок от регента и дългата му кестенява коса се спускаше по гърба му, стегната в опашка. Вървяха начело на шестима други — слуги, стюарди и чиновници. Четирима Модина разпозна, тъй като и преди бе виждала малкия парад.

Онзи там беше придворният писар, който навсякъде носеше счетоводната си книга — пълничък, червенобузест човечец, неизменно затъкнал по едно перо над ушите си — сякаш да компенсира оредяващата си коса. С това приличаше на странна птица. Изпънатата му стойка и наперената му походка й напомняха за гордо крачещ пъдпъдък. Понеже не знаеше името му, така го и наричаше — Пъдпъдъка.

Лакея на Етелред бе нарекла Белия мишок, тъй като той бе слабоват, бледен мъж с бяла коса, чиито претенциозни маниери изглеждаха някак миши. Никога не го бе чувала да казва нещо различно от „Разбира се, милорд“. Непрекъснато почистваше влакънца от дрехите на Етелред и винаги бе готов да подаде наметало или да му помогне с обувките.

Сетне идеше Свещта, получил това име заради ръста си. Отличаваше се също така с къдрава червена коса и лигава уста, чиито слюнки капеха като стопен восък.

Последният от антуража бе войник, към чиято униформа имаше прикрепени многобройни шарени панделки.

— Бих оценил да бъда назоваван подобаващо в присъствието на хора — изтъкна Арчи.

Етелред се обърна, сякаш изненадан, че не са сами в залата. Бързо прикри усмивката си, сетне изрече с подгизнал от сарказъм тон:

— Простете, графе на Чадуик. Не забелязвам присъствието им. За мен те са нещо като мебелировка. Мисълта ми бе, че не можем напълно да сме сигурни в силата на Меленгар. Нападането им само ще предизвика усложнения. В сегашната ситуация няма никаква вероятност Олрик да ни атакува. Той е хлапе, но не толкова наивен, че да предизвика гибелта на собственото си кралство.

— Това… — Арчибалд се взря в Модина и спря, така че Етелред за момент продължи без него.

— Императрицата? Да — отвърна Етелред. Тонът му ясно изразяваше недоволството от очевидния факт, че графът не бе чул последните му думи.

— Тя… красива е.

— Моля? А, предполагам — отвърна Етелред, без да я поглежда. Наместо това насочи поглед към Амилия, която по подобие на всички останали стоеше с впит в пода взор. — Салдур ми каза, че ти си била малката чудодейка. Накрала си я да яде, да говори и да съдейства. Доволен съм да чуя това.

Амилия мълчаливо направи реверанс.

— Ще е готова навреме, нали така? Не можем да си позволим ново фиаско като коронацията. Тогава тя дори не можеше да се появи. Сега ще се погрижиш, нали?

— Да, милорд — Амилия отново направи реверанс.

Очите на графа на Чадуик останаха върху Модина, която сметна изражението му за изненадващо. Отсъстваше страхопочитанието на придворните, нито хладното спокойствие на грижещите се за нея. На лицето му имаше широка усмивка.

В залата влезе войник и с бърза крачка се отправи към тях. Онзи с панделките пристъпи към него и двамата си зашепнаха, след което новодошлият му подаде свитъци. Панделката ги прочете и се върна при Етелред.

— Какво има?

— Ваша светлост, флотата на адмирал Гафтън е успяла да залови Елисфар, малък едномачтов платноход, край брега на Меленгар. На борда са открили документи, подписани от крал Олрик, даващи правомощия на вестоносеца да преговаря от името на кралството. За съжаление пратеникът и капитанът са били убити при абордажа. Обаче кормчията е бил придуман да признае, че корабът е бил отправен към Тур Дел Фур.

Етелред кимна.

— Опитва се да се свърже с националистите, но това беше очаквано. Значи корабът е плувал откъм Роу?

— Да.

— Сигурен си, че друг кораб не е разкъсал блокадата?

— Според докладите е бил само този.

Докато Етелред и войникът разговаряха, а останалите стояха неподвижни като статуи, графът на Чадуик не сваляше очи от императрицата. Модина не отвърна на погледа му. Начинът, по който я гледаше, я караше да се чувства неловко.

Той се покатери по стълбите и коленичи.

— Ваше Високопреосвещенство — каза той, нежно хващайки ръката й и целувайки пръстена, — аз съм Арчибалд Белънтайн, дванадесети граф на Чадуик.

Модина не каза нищо.

— Арчибалд? — отново се разнесе гласът на Етелред.