Нифрон се въздига

Модина закрачи напред и се вгледа в небето. Поемайки свежия въздух, тя коленичи. Прозорецът беше тесен, но Модина можеше да наднича надолу към градината или да гледа директно към синьото небе — истинското небе. Положи глава на перваза, наслаждавайки се на слънчевата светлина, както страдал от продължителна жажда би се плискал с вода. Досега не бе забелязала колко силно бе копняла за свеж въздух и слънце. Амилия може и да говореше нещо, ала тя бе твърде заета да гледа в небето, за да обърне внимание.

Миризмите бяха истинска наслада. Духаше лек ветрец, донесъл аромата на конюшните. За нея това бе позната, дружелюбна миризма, успокояваща и мила. Прелитаха птици. Стрелнаха се две лястовици, акробатично преследващи се една друга. Имаха си гнездо в цепнатина над един от съседните прозорци.

Не знаеше колко дълго е стояла така. В един момент осъзна, че е сама. Вратата зад нея бе затворена, на раменете й бе наметнато одеяло. Дочу гласове под себе си.

— Обсъждахме това повече от достатъчно, Арчибалд. Случаят е приключен — гласът на Етелред долетя от прозорците под нея.

— Зная, че си разочарован — долетя бащинският глас на регент Салдур. — Ала не бива да изпускаш от очи голямата картина. Това не е някакво хаотично плячкосване на земи. Строим империя.

— Два месеца начело на войската, а вече действа като врял и кипял генерал! — изсмя се Етелред.

Заговори друг глас, твърде тих или твърде далече от прозореца, за да бъде чут. Сетне чу този на графа:

— Завладях Глъстън и долината Рилан, подсигурявайки цял западен Уоррик. Смятам, че съм доказал уменията си.

— Умения? Позволи на маркиз Ланаклин да избяга в Меленгар, също така не успя да предпазиш нивите в Рилан, които бяха опожарени. Те щяха да осигурят прехраната на цялата имперска войска в идната година, но бяха загубени, защото ти беше твърде зает да превземаш празен замък.

— Не беше празен…

Имаше и още изречено, но гласовете бяха прекалено тихи.

— Маркизът го нямаше, с което изчезваше и единствената причина да завземаш замъка — прогърмя гласът на Етелред. Регентът сигурно стоеше най-близо до прозореца, защото него чуваше най-добре.

— Господа — намеси се Салдур, — минала работа. Трябва да насочим погледи към настоящето и бъдещето, в момента обединени в едно название — Гаунт.

Гласовете отново заговориха твърде тихо. Модина чуваше слугите, прекопаващи зеленчуковата градина.

— Съгласен съм — внезапно рече Етелред. — Още преди години трябваше да убием копелето.

— Успокой се, Ланис — избоботи Салдур. Модина не бе сигурна дали използва малкото име на Етелред или говори на някого, чийто глас бе прекалено далече. — Всичко с времето си. Знаехме, че националистите няма да се предадат без бой. Разбира се, нямахме си представа, че Гаунт ще ги поведе или че ще се окаже толкова умел пълководец. Сметнахме го за досаден анархист, самотен глас сред пустошта, като нашия дякон Томас. Превъплъщението му в опитен генерал беше — признавам — малко неочаквано. Ала нещата далеч не са излезли извън контрол.

— Какво означава това? — поинтересува се някой.

— Луис Гай бе достатъчно проницателен да ни намери човек, който ще разреши проблемите ни с Делгос и Гаунт. Днес ще ви запозная с него. Господа, позволете да ви представя Мерик Мариус — гласът му започна да затихва. — Той е забележителна личност… работил за тези… на…

Салдур се бе отдалечил прекалено от прозореца.

Настъпи дълга тишина, сетне Етелред заговори.

— Нека довърши. Ще видите.

Отново думите бяха твърде далечни.

Модина слушаше как вятърът разхвърля далечни листа. Лястовиците се върнаха и отново заиграха из въздуха. От двора долетяха стегнатите викове на войниците — смяна на караула. Почти бе забравила за разговора, когато под нея долетя рязко възклицание.

— Тур Дел Фур? Шегуваш се — удивено каза непознат глас.

Още мърморене.

— … и както казах, това ще сложи край на Дигън Гаунт и националистите веднъж завинаги — върна се гласът на Салдур.

— Но на каква цена, Саули? — вметна друг глас, преди неясен, сега силен.

— Нямаме друг избор — заговори Етелред. — Националистите са се отправили на север към Ратибор. Трябва да бъдат спрени.

— Това е лудост! Не мога да повярвам, че изобщо говориш за това!

— Изговорили сме много повече приказки. Почти всичко е готово. Нали? — попита Салдур.

Модина напрегна слух, ала отговорът беше прекалено тих.

— Ще го пратим по вода, след като ни съобщят, че всичко е готово — обясни Салдур. Настъпи тишина, сетне отново заговори. — Смятам, че всички разбираме това.

— Не виждам причина да се колебаем още — рече Етелред. — Значи всички са съгласни?

Редица гласове изразиха одобрението си.

— Отлично. Мариус, трябва да напуснеш незабавно…

— Само още нещо…

Не бе чувала този глас преди. Той затихна, очевидно притежателят му се отдалечаваше от прозореца.

Гласът на Салдур се разнесе отново:

— Нима? Къде? Кажи незабавно!

Още приглушени реплики.

— По дяволите! Уверявам те, че ще ти бъде платено — каза Етелред.