Нифрон се въздига

— В този момент, милейди, това е цяло щастие. За мен ще бъде чест да помогна на Нейно Високопреосвещенство, по какъвто и да е начин.

— Значи решено. Официално си…

— Имперски наставник на Нейно Високопреосвещенство? — предложи Нимбус.

— Да. Първата ни задача е за три дни да я научим да произнесе реч от парадния балкон.

— Не звучи особено трудно. Говорила ли е пред хора досега?

Амилия се насили да се усмихне:

— Миналата седмица произнесе думата не.

Глава 11 Ратибор

Влизайки в нощен Ратибор Ариста си помисли, че това е най-мръсният и отвратителен град, който можеше да си представи. Улиците се виеха в произволни линии, вкопчвайки се една в друга под странни ъгли. Край всяка сграда имаше струпани отпадъци. Тесните тротоари представляваха ужасяващи ивици от кал и фекалии. Над мръсотията бяха хвърлени дъски, принуждаващи минувачите да балансират като въжеиграчи. Къщите и магазините бяха не по-малко мизерни. Издигнати в необичайните ъгли на пресечките, сградите бяха оформени като парчета сирене, придавайки на града натрошен изглед. Здраво затворените заради вонята прозорци бяха станали непрозрачни от нечистотията, с която ги бяха заливали преминаващите коли.

Ратибор процъфтяваше по подобие на бедняк, гордеещ се с мазолите си. Ариста бе чувала за репутацията му, но докато не се убеди лично, не я беше разбирала. Това бе работнически град, място, където милост не бе проявявана или очаквана. Тукашните носеха бедността и нещастието с гордост, извличайки съмнителен престиж от съревнования по нещастие над чаша бира.

Нехранимайковци и вагабонти, амбулантни търговци и крадци крачеха по дъските, изплувайки и отново потъвайки в сенките. Не липсваха уличните деца — изоставени, ако се съдеше по вида им — парцаливи животинчета, приклекнали край входовете. Сред тълпите се движеха и малки семейства. Търговци със съпругите и децата си носеха вързопи или тласкаха колички с богатствата си. Всички изглеждаха изтощени и мизерстващи, лутащи се из градския лабиринт.

Дъждът бе започнал малко след като напуснаха хълма и не спря да вали през остатъка от пътуването. Ариста подгизна до кости. Косата й се лепеше по лицето, пръстите й се бяха набръчкали, качулката се увиваше около главата й. Ройс ги водеше из преплетените кални улици, а леденият вятър я караше да потръпне. С нетърпение бе чакала да стигнат града. Макар да не изглеждаше според очакванията й, всякакъв подслон щеше да е добре дошъл.

— Ще желаете ли дъждобран, мадам? — попита търговец, повдигнал стоката си. — Само пет сребърни! — продължи той. Принцесата не забави коня си. — Ами нова шапка?

— Някой от вас, господа, нуждае ли се от компания за през нощта? — провикна се окаяна жена, седнала на дъска под навеса на галантерия. Отметна косата от лицето си и се усмихна съблазнително, разкривайки липсващи зъби.

— Какво ще кажете за пиле за вечеря? — попита ги друг, вдигнал някаква мъртва птица, тъй гърчава, че трудно можеше да се определи като кокошка.

Ариста поклати глава, подканяйки коня си да върви по-бързо.

Навсякъде имаше знаци — заковани за гредите на навесите или забити в калта. Предлагаха неща като ПИВО, САЙДЕР, МЕДОВИНА, ВИНО, БЕЗ ВЕРЕСИЯ! и ТРИДНЕВНО СВИНСКО — ЕВТИНО! Ала някои бяха по-заплашителни, като: ПРОСЯЦИТЕ ЩЕ БЪДАТ АРЕСТУВАНИ и ВСИЧКИ ВЛИЗАЩИ В ГРАДА ЕЛФИ ТРЯБВА ДА СЕ РЕГИСТРИРАТ ПРИ ШЕРИФА. Боята на последния знак бе все още прясна.

Ройс се спря пред странноприемница, на чийто знак бе изографисано гротескно кикотещо се лице и надпис СМЕЕЩИЯТ СЕ ГНОМ. Издигаше се на три етажа, което бе сносно дори и по стандартите на Колнора, ала едва се промушиха през тесния вход. Вътре се носеше миризмата на мокри дрехи и дим. Таверната бе толкова претъпкана, че Ейдриън трябваше да им проправя път.

— Търсим собственика — обърна се Ройс към млад мъж, нарамил поднос.

— Това ще да е Айърс. Онзи господин със сивата коса зад бара.

— Истина е, казвам ви! — високо говореше младок с огненочервена грива. Не бе ясно кому говори, изглежда се обръщаше към всички. — Баща ми е пралеонски страж. Служил е на Негово Величество двадесет години.

— И какво доказва това? Урит и останалите загинаха в огъня. Никой не знае как се е подпалил.

— Андроус го запали! — убедено изкрещя червенокосият. Внезапно помещението утихна. Ала младежът не спря дотук и се възползва от настъпилата тишина, за да продължи. — Той предаде краля, изби кралското семейство и взе короната, за да предаде кралството на императрицата. Добрият крал Урит никога не би се присъединил към Новата империя. Тези, които му бяха верни — също.

Яростни викове се разнесоха от тълпата.

Насред тази суматоха тримата достигнаха бара, където неколцина мъже наблюдаваха глъчката, стиснали празни халби.

— Мистър Айърс? — обърна се Ройс към мъжа, който с помощта на едно момче се мъчеше да постави нова бъчва.

— Кой се интересува? — попита мъжът. Носеше оцапана престилка. Лицето му бе изпотено и почервеняло от напрежението.

— Искаме да наемем две стаи.

— Нямате късмет. Всичко е заето — отвърна Айърс, без да спира. — Джими, повдигни я.