Нифрон се въздига

Несъзнателно тръсна глава. Това беше мисия на Ройс, не негова. Бе удържал на думата си досега, оставаше само Ариста да се срещне с Гаунт. Когато това станеше, задачата щеше да е приключена и щеше да постави край на кариерата му в света на интригите. Завършването на кръга позволяваше поставянето на ново начало.

Край средата на селото се виждаше ковачницата — лесно откроима по издигащия се черен пушек. Часове бе работил с духалата. Помнеше звука на ковачницата, болката в ръцете. В онези времена знанията му за света се простираха до това дърво. Не можеше да си представи какъв ли би бил животът му, ако беше останал. Едно беше сигурно: по ръцете си щеше да има повече мазоли и по-малко кръв.

Ами ако бях взел Арбър за своя жена? И имах собствени деца? Як, здрав син, който да се оплаква от работата с меховете и щеше да целуне първото си момиче при това дърво? Бих ли открил доволство, правейки палешници и гледайки как татко се усмихва, докато учи внука си да се дуелира по подобие на простолюден Пикъринг? Ако бях останал, дали точно сега нямаше да седя тук, мислейки за семейството си долу в селото? Дали татко щеше да умре спокоен?

Въздъхна тежко. За съжаление друг лек освен забравата нямаше. Затвори очи. Не искаше да мисли. Птичата песен го унесе в дрямка, от която го изтръгна тропот на копита.

* * *

Ройс започваше да се притеснява. Отново се наслаждаваха на гостоприемството на селския пекар. Арбър приготвяше яхния за вечеря, а Дънстън доставяше хляб в господарското имение. Ариста предложи услугите си, ала повече пречеше, отколкото помагаше. Арбър изглежда нямаше нищо против. Двете бяха вътре, разговаряйки и смеейки се. Ройс стоеше навън и наблюдаваше пътя с неспокойно усещане.

Усещаше селото по различен начин. Тази вечер във въздуха се долавяше някакво напрежение. Нейде в далечината пролая куче. Чувстваше нервност във въздуха, от земята и камъните се излъчваше мрачно предчувствие. Преди Авемпарта го бе смятал за интуиция, ала сега се чудеше. Елфите получаваха енергия от природата. Разбираха гласовете на реките и шепота на листата.

Дали съм наследил и това?

Стоеше неподвижен, оглеждащ пътя, дюкяните, къщите и тъмните места помежду им. Надяваше се да зърне връщащия се Ейдриън, ала усети нещо друго.

— Зелето се слага накрая — обясняваше Арбър. Стените приглушаваха гласа й. — Нарязваш го на по-малки парченца, ей така. Дай да ти покажа.

— Съжалявам — отвръщаше Ариста. — Нямам много опит в кухнята.

— Сигурно е великолепно да имаш слуги. Дън не печели особено, няма достатъчно хора, които да купуват хляба му.

Ройс се съсредоточи върху улицата. Слънцето бе залязло, здрачът бе започнал да обвива селото. Бе насочил поглед към свещоливницата, когато забеляза движение край конюшнята. Вглеждайки се по-внимателно, не видя нищо. Би могло да е наглеждащият животните Хоби, ала образът бе изчезнал тъй бързо, че Ройс отхвърли тази възможност.

Крадецът се сля със сенките под пивоварната на Армигил и се запромъква към конюшнята. Влезе отзад, покатервайки се в плевника. Прясно сено заглушаваше движенията му. Ясно различи гърба на стояща край прага фигура, гледаща към улицата.

— Мръднеш ли, умираш — прошепна в ухото му Ройс. Мъжът застина.

— Дъстър? — попита той?

Ройс го обърна.

— Етчър, какво правиш тук?

— Срещата е уредена. Пратиха ме да ви съобщя.

— Бързо свършено.

— Тази сутрин получихме новините и не щадих коня. Срещата е насрочена за тази вечер в руините на Амбертън. Трябва да тръгваме, ако искаме да стигнем навреме.

— Не можем да тръгнем точно сега. Ейдриън го няма.

— Не можем да чакаме. Хората на Гаунт са подозрителни, мислят, че това е имперски капан. Ще изчезнат, ако не се придържаме към плана. Не тръгнем ли сега, няма да имаме друга възможност.

Ройс тихичко изруга. Вината беше негова, трябваше да последва Ейдриън. Сега кой го знае къде се беше запилял. Етчър беше прав — мисията стоеше на първо място. Щеше да остави съобщение за Ейдриън при пекарите и да отведе принцесата до срещата.

Влажният аромат на варено зеле изпълваше помещението. Запалените от Ариста свещи потрепнаха при отварянето на вратата. Арбър разбъркваше яхнията, а Ариста подреждаше масата. Двете сепнато вдигнаха глави.

— Ейдриън мяркал ли се е?

— Не — отвърна Ариста.

— Трябва да вървим — каза й Ройс.

— Сега? Ами Ейдриън?

— Ще трябва да ни настигне. Събирай си багажа.

Ариста се поколеба за миг, сетне се отправи към склада, за да си вземе нещата.

— Не можете ли да останете за вечеря? — попита Арбър. — Почти е готово.

— Трябва да тръгваме. Имаме…