Нифрон се въздига

— Хубава гледка ще бъда, разхождайки се из Хинтиндар в това. Много мило от твоя страна, но аз не ходя на балове, нито се возя в карети.

— Някой ден може да го сториш и тогава ще си доволна, че я имаш. А дотогава може да я носиш, когато си в лошо настроение. Би могла да спомогне.

Арбър отново се изсмя, само че този път в очите й имаше сълзи.

— Вземи я. Ще ми направиш услуга. Имам нужда от мястото.

Тя протегна роклята. Арбър посегна да я вземе, сетне погледна към ръцете си. Изтича и ги ми, докато не почервеняха, сетне пое роклята с треперещи крайници, прегръщайки я като дете.

— Обещавам да ти я пазя. Може да си я прибереш по всяко време.

— Разбира се — отвърна Ариста с усмивка. — А, и още нещо — подаде й корсета. — Не искам да виждам това проклето нещо никога повече.

Арбър внимателно остави роклята и силно прегърна Ариста, прошепвайки в ухото й:

— Благодаря ти.

* * *

Главата на Ариста потръпна от яркото слънце, когато пристъпи навън. Заслони очи и зърна работещата пред своя дюкян Армигил, набутваща цепеници под масивния си казан.

— Добро утро, Ърма — викна тя. — Нещо си побледняла малко.

— Вината е твоя — изръмжа Ариста.

Армигил се изхили:

— Старая се.

— Би ли ме упътила къде е кладенецът?

— Четири къщи по-нагоре. Пред ковачницата е.

— Благодаря ти.

Следвайки тропането на метален чук, Ариста откри Ройс и Ейдриън в двора на ковачницата, наблюдавайки как друг мъж обработва нажежен метал върху наковалнята. Беше мускулест, напълно плешив, с гъсти кафяви мустаци. Не си го спомняше от снощи. Край него имаше бъчва с вода, а недалеч се намираше кладенецът, на ръба на който бе поставена пълна кофа.

Плешивият постави нагорещения метал в бъчвата. Разнесе се съскане.

— Учил съм се от баща ти — рече мъжът. — Добър ковач беше, най-добрият.

Ейдриън кимна и изрецитира:

— При удара чука сдуши, в покой над тиква го сдигни.

Ковачът избухна в смях:

— И това научих. Мистър Блекуотър току измисляше разни рими.

— Значи тук си роден? — попита Ариста, потапяйки купичка в кофата и присядайки на пейката до кладенеца.

— Не точно — отвърна Ейдриън. — Тук живях и работех. Роден съм от другата страна на улицата, в дома на Джерти и Абелард.

Боецът посочи към дребна къщурка от кал и плет, която си нямаше дори комин.

— Тогава Джерти беше акушерка. Татко не я оставял на спокойствие, така че тя отвела майка у дома си, а татко трябвало да чака навън в ужасна буря. Поне така са ми казвали.

Ейдриън указа към ковача:

— Това е Гримболд. Чиракувал е на татко след напускането ми. Справя се отлично.

— Наследил си ковачницата от Данбъри? — попита Ройс.

— Не, тя е собственост на лорд Балдуин. Аз само я наемам, както правеше и Данбъри. Плащам десет сребърни на година, а в замяна на въглища, върша поръчки на имението безплатно.

Ройс кимна:

— Ами личните вещи? Какво стана с нещата на Данбъри?

Гримболд повдигна вежда подозрително:

— Остави инструментите си на мен. Ако си решил да им сложиш ръка, ще трябва да ми ги отнемеш в съда.

Ейдриън вдигна ръце и поклати глава, успокоявайки мъжагата:

— Не, не, не съм дошъл тук да слагам ръка на каквото и да било. Инструментите му са в добри ръце.

Гримболд се успокои.

— Хубаво. Обаче аз все пак имам нещо за теб. Когато Данбъри умря, остави за почти всекиго от селото по нещо — беше съставил списък. Дори не знаех, че може да пише, докато не го видях да драскоти. Остави писмо с напътствия за сина си, ако някога се върне. Прочетох го, обаче не беше особено смислено. Ама все пак го запазих.

Гримболд остави чука и се зарови из ковачницата. Няколко минути по-късно се появи, носейки писмото.

Ейдриън взе сгънатия пергамент и без да го отвори го прибра в нагръдния си джоб. Сетне се отдалечи.

— Какво става? — попита Ариста. — Той дори не го прочете.

— Пак е в едно от неговите настроения — каза й Ройс. — Ще се помотае малко. Може би ще се напие. Утре няма да му има нищо.

— Но защо?

Крадецът сви рамене:

— Такъв е напоследък. Нищо сериозно.

Ариста гледаше как Ейдриън изчезва край свещоливницата. Хващайки роклята си, тя забърза след него. Свивайки зад ъгъла го откри седнал на оградата, поел главата си в ръце. Той повдигна очи.

Това на лицето му срам ли е, или отегчение?

Захапвайки устна, тя се поколеба, сетне отиде и седна до него.

— Добре ли си? — попита.

Той кимна, ала не каза нищо. Известно време стояха мълчаливо.

— Мразех това село — най-сетне продума той. Гласът му бе далечен, очите му се рееха по стената на работилницата.

Отново сведе глава. Тя зачака.

Мой ред ли е да кажа нещо?

Отново се понесоха ритмичните удари на възобновилия работата си Гримболд. Ековете отмерваха времето. Принцесата се престори, че си оправя роклята, чудейки се дали няма да е по-добре да си тръгне.

— Последния път, когато видях татко, се скарахме ужасно — рече Ейдриън, без да вдигне глава.

— За какво? — внимателно попита Ариста.

— Исках да се присъединя към войниците на лорд Балдуин. А той искаше да стана ковач.

Ейдриън очисти парченце кал от ботушите си.