Нифрон се въздига

Ейдриън наряза морковляци и ги изсипа в очуканата съдина над огъня.

— Готова ли сте да се насладите на най-вкусната гозба, която някога сте опитвали, Ваше Височество?

Искаше да се изсмее, ала и това изискваше твърде много сили. Наместо това рече:

— В Есендън има трима главни и осемнадесет помощник-готвачи, които биха оспорили това ти твърдение. Цял живот усъвършенстват уменията си да приготвят сложни ястия. Би се изумил от менютата на пиршествата, на които съм присъствала — от екзотични подправки до ледени скулптури. Силно се съмнявам, че ще успееш да ги надминеш.

Боецът само се подсмихна:

— Може — отвърна той, докато се мъчеше да нареже осоленото свинско на правилни кубчета, — ала ви гарантирам, че тази манджа ще ги посрами до един.

Ариста извади перлената четка от висяща на хълбока й торба и се отдаде на напразни усилия да приведе прическата си в ред. Убедила се в невъзможността на тази задача, принцесата загледа как Ейдриън сипва месото в бълбукащия бульон. Вдигналите се от огъня пепел и парчета клонки също паднаха в съда.

— Майсторе, в тенджерата ти се сипят отломки.

Ейдриън се ухили:

— Винаги се случва. Нищо не може да се направи. Просто внимаваш да не дъвчеш прекалено силно, за да не си счупиш зъб.

— Великолепно — тя се обърна към Ройс, който преглеждаше конските копита. — Днес преминахме голямо разстояние, нали? Не мисля, че някога съм пътувала толкова бързо. Налагаш унищожително темпо.

— Първата част беше върху лош терен — обясни крадецът. — След като се нахраним, ще е по-бързо.

— След като се нахраним? — сърцето на Ариста се сви. — Не спираме за нощувка?

Ройс вдигна глава към небето:

— До здрач има още часове.

Очакват да се кача отново на седлото?

Тя не бе сигурна дали може да се изправи, камо ли да язди. Можеха да си мислят каквото си щат — тя бе приключила с ездата за деня. Нямаше причина да се движат толкова бързо, нито през такъв отвратителен терен. Не разбираше защо Ройс подбира подобен маршрут.

Гледаше как Ейдриън налива отвратителната си супа в калаена купичка и й я подава. На повърхността плуваше мазнина, из която се плацикаха зелени меса, овкусени с прах и дървесна кора. Със сигурност това бе най-лошото нещо, което някой някога й бе давал да яде. Държейки купичката с две ръце, кривейки лице, на Ариста се щеше да беше яла повече от месния пай в Шеридън.

— Това… яхния ли е? — попита тя.

— Той обича да я нарича така — тихо се изсмя Ройс.

— Това е ястие, което научих от Тракия — обясни Ейдриън, потънал в спомени. — Тя готвеше много по-добре от мен. Тя правеше нещо с месото… не, не е яхния. Всъщност е варено осолено свинско със зеленчуци. Не се получава бульон, обаче водата отнема гранясалия вкус на солта и омекчава месото. Пък и е горещо. Доверете ми се, ще ви хареса.

Ариста затвори очи и повдигна купичката до устните си. Ухаеше прекрасно. Преди да се усети, вече беше омела чинията, като ядеше тъй бързо, че за малко не си изгори езика. Секунди по-късно обираше дъното с парче хляб. Огледа се за още и с разочарование установи, че Ейдриън вече почиства тенджерата. Легнала в тревата, принцесата въздъхна доволно от разливащата се по тялото й топлинка.

— Ледени скулптури, а? — изкикоти се готвачът.

Яденето вля нови сили у Ариста. Продължиха пътуването по сравнително равна земя. Ройс ги водеше с цялата възможна бързина, без да спира да се огледа или да се консултира с карта.

Минаха много часове и Ариста вече не можеше да определи къде са. Нито се интересуваше. Храната стана само спомен и принцесата още веднъж се намери на ръба на изтощението. Яздеше приведена, отпуснала глава върху шията на коня, потъвайки в откъслечна дрямка. Сън и реалност се смесиха, будеше се паникьосана, убедена, че лети в пропаст. Най-сетне спряха.

Бе мрачно и студено. Земята беше влажна, Ариста затрепери за пореден път днес. Спътниците й отново защъкаха мълчаливо. Ала този път, за огромно нейно разочарование, не накладоха огън, а вместо гореща супа, получи къс пушено месо, няколко сурови моркова, четвърт глава лук и къшей сух хляб. Седнала на влажната трева, усещайки как роклята й бързо подгизва, принцесата изяде всичко, без да се замисля.

— Не трябва ли да издигнем заслон? — с надежда запита тя.

— Няма да вали — заяви Ройс, след като хвърли поглед към небето.

— Но… — с шок тя видя как той хвърля платнище върху тревата.

Възнамеряват да спят на земята, без дори да издигнат палатка!

Ариста имаше три прислужници, които й помагаха при преобличане. Те я къпеха и й решеха косата. Слуги оправяха възглавниците и носеха топло мляко преди сън. Редуваха се да поддържат камината, тихо добавяйки нови дърва нощем. Спането в каретата бе неудобство, спането на твърдата койка в университета бе мъчение; ала това беше чиста лудост. Даже селяните си имаха колиби.

Принцесата се уви плътно в наметката си.

Дали изобщо ще ми дадат одеяло?