Нифрон се въздига

— Казвам, че за Ейдриън борбата — и може би дори умирането — в името на някой или нещо е същото, както и кокалът за кучето. Пък и трябва да се запиташ, заради себе си или заради него пазиш мълчание?

— Първо кинжали, сега кучета и котки — промърмори Ройс.

— Моля?

— Нищо — той прокара ръце през косата й. — Как си помъдряла толкова?

— Мъдра? — тя го изгледа и се изсмя. — Та аз съм проститутка на тридесет и четири, която е влюбена в престъпник. Колко мъдра може да съм?

— Ако не знаеш, може би трябва да погледнеш през моите очи.

Разпалено я целуна, притискайки я към себе си. Спомни си думите на Ейдриън и се зачуди дали не постъпва глупаво, като все още не е заживял спокоен живот с нея. От известно време понасяше разделите все по-трудно и мъчително. Не бе искал да се случи това. Винаги се бе опитвал да се държи на разстояние, за нейно и за свое добро. Водеше опасен живот, който можеше да продължи само докато нямаше нищо, към което да се привързва, нищо, което да бъдеше използвано срещу него.

Зимите го бяха пречупили. Дълбоките преспи и лютите студове принуждаваха Ририя с месеци да стои в Медфорд. Свити пред топлината на камината през дългите мразовити нощи, двамата с Гуен се бяха сближили. Безгрижните разговори бяха прераснали в дълги интимни разговори, а разговорите — в прегръдки и изповеди. Ройс бе открил, че не може да се съпротивлява на честността и благородството й. Тя не приличаше на друга, беше загадка, запратена в лицето на всичко, което той бе свикнал да очаква от света. Не отправяше искания, задоволяваше се само с щастие.

Чувствата му към Гуен бяха довели до най-дългото пленничество на Ройс и Ейдриън преди шест години. Бяха се нагърбили със задача, отвела ги чак в Олбърн. Мисълта да я изостави му тежеше като олово. На всичкото отгоре тя не се чувстваше добре, беше заболяла от грип и изглеждаше ужасно. По нейни думи нищо й нямаше, ала беше пребледняла и едва се хранеше. Ройс почти бе решил да не отиде, ала тя настоя. Все още си спомняше лицето й, с храбра усмивка, която потръпваше в ъгълчетата.

Работата се беше развила зле. Ройс не можеше да се концентрира, направиха грешки, довели до залавянето и затварянето им в тъмниците на замъка Блитин. През дългите месеци бе започнал да осъзнава, че ако успееше да се измъкне, трябваше да прекрати връзката. Взе решение никога вече да не я вижда — за доброто и на двама им. Ала в мига, в който се върна; в мига, в който я видя отново, почувства ръцете й и аромата на косите й, знаеше, че щеше да е невъзможно да я остави. Оттогава чувствата му се бяха усилили. Дори и сега мисълта да я остави, макар и само за седмица, бе мъчителна.

Ейдриън беше прав. Трябваше да се изостави работата и да я отведе някъде, може би да си вземат парче земя, върху което да отгледат семейство. Някое спокойно кътче, където никой не ги познаваше — нея като проститутка, него като крадец. Можеха дори да идат в Авемпарта, древната цитадела на предците му. Кулата стоеше празна, извън досега на онези, които не знаеха тайната й. Щеше да остане такава още неопределено време. Мисълта бе примамлива, ала той я отблъсна, казвайки си, че скоро ще се върне към нея. Точно сега го чакаха хора. Това насочи мислите му обратно към Ейдриън.

— Предполагам мога да проверя историята на Есрахаддон. Ейдриън би бил глупак да посвети живота си за нечия друга мечта, ала поне ще знам, че магьосникът е казвал истината, а не е направил някакъв номер.

— Как ще откриеш?

— Ейдриън е отраснал в Хинтиндар. Ако баща му е бил тешлорски рицар, може би е оставил някакъв белег. Поне тогава ще имам още един източник. Задачата ни ни отвежда на юг. Бих могъл да се отбия в Хинтиндар и да се поогледам. Впрочем — добави той, — ще отсъствам доста по-дълго от обичайното, така че не искам да се тревожиш.

— Никога не се притеснявам за теб — каза му Гуен.

Лицето на Ройс отрази обзелата го болка.

Любимата му се усмихна:

— Зная, че ще се върнеш жив и здрав.

— И откъде?

— Видях ръцете ти.

Ройс объркано я погледна.

— Разчетох дланта ти, Ройс — каза му тя сериозно. — Или си забравил, че съм също и гледачка?

Той не бе забравил, ала бе сметнал, че е начин за обиране на суеверните глупаци. Едва сега осъзна колко несъответстващо за Гуен би било да заблуждава хората.

— Чака те дълъг живот — продължи тя. — Твърде дълъг, това бе един от намеците за произхода ти.

— Значи нямам за какво да се тревожа?

Усмивката й леко помръкна.

— Какво има?

— Нищо.

— Кажи ми — настоя той, нежно повдигайки брадичката й, докато очите им не се срещнаха.

— Просто… трябва да пазиш Ейдриън.

— И неговите длани ли си огледала?

— Не — отвърна тя. — Ала линията на живота ти е разклонена. Предстои ти да вземеш решение. Ще поемеш или към мрак и отчаяние, или към светлина и добродетел. Това решение ще бъде предшествано от мъчително преживяване.

— Какво преживяване?

— Смъртта на най-обичния ти човек.

— Не трябва ли тогава да се тревожиш за себе си?

Гуен му се усмихна: