Нифрон се въздига

— Добре, кажи тогава, на чия страна ще се сражаваш?

— Олрик е добър крал.

— Олрик? Олрик е хлапе, което все още се бори с призрака на баща си. След поражението при Галевир, благородниците му вече слушат само Пикъринг. Чиято глава е пламнала да оправя грешките на Олрик, като например бунтовете в Медфорд. Колко още остава, преди графът да се измори от некомпетентността на Олрик и не реши, че Моувин ще е далеч по-подходящ за трона?

— Пикъринг никога няма да предаде Олрик — рече Ейдриън.

— Нима? Многократно си ставал свидетел.

Боецът не отговори.

— Забрави Пикъринг и Олрик. Меленгар вече е във война с империята. Забрави ли коя е императрицата? Ако се биеш за Олрик и той надвие, как ще се почувстваш в деня, когато бедната Тракия бъде обесена на Кралския площад в Акуеста? Това ще задоволи ли жаждата ти за справедлива кауза?

Лицето на Ейдриън се бе вцепенило, зъбите му бяха стиснати.

— Няма справедливи каузи. Няма добро или зло. Зли наричаме онези, които ни се противопоставят.

Ройс извади кинжала си и го заби в масата:

— Погледни острието. Светло или тъмно е?

Ейдриън подозрително сви очи. Ярката повърхност на Алвърстоун ослепително отразяваше свещта.

— Светло.

Ройс кимна:

— Сега надникни отсам и погледни откъм мен.

Ейдриън се приведе, надничайки от другата страна на масата, където падащите върху острието сенки го правеха да изглежда черно като сажди.

— Същият кинжал — обясни Ройс, — ала от твоето място беше светъл, а аз го виждам тъмен. И кой е правият?

— Нито един от двама ни — отвърна Ейдриън.

— Не — отвърна партньорът му. — Това е грешката, която повечето хора допускат, а го правят, защото не могат да проумеят истината.

— Която е…?

— Че и двамата сме прави. Една истина не отрича друга. Истината не лежи в обекта, а в това как го виждаме.

Ейдриън погледна към камата, сетне отново към Ройс.

— В някои моменти си блестящ, Ройс, а в други си нямам и представа какви ги плещиш.

Ройс издърпа кинжала си и на лицето му се появи неудовлетворено изражение:

— Работим заедно вече дванадесет години. Никога не съм те карал да правиш нещо, което аз самият не бих сторил или което съм те оставял да вършиш сам. Никога не съм те лъгал или подвеждал. Никога не съм те изоставял или предавал. Назови един-едничък благородник, за когото да важи същото.

— Може ли още една? — провикна се Ейдриън.

Ройс въздъхна.

— Значи просто ще си седиш тук и ще се наливаш?

— Засега това е планът. Импровизирам.

Крадецът продължи да се взира още миг, сетне се надигна.

— Отивам при Гуен.

— Слушай — спря го Ейдриън. — Съжалявам. Не зная как да го обясня. Не разполагам с метафори, които да предложа. Просто зная, че не мога да продължа да правя това. Опитах се да открия някакъв смисъл в него. Опитах се да си внуша, че го вършим в името на някакво по-висше благо. Ала в крайна сметка не мога да излъжа себе си. Зная какво не съм. Ще ми се да знаех какво съм. Това вероятно не ти звучи особено смислено, а?

— Поне ми направи услуга — Ройс умишлено отбягна въпроса, вперил поглед в сребърната верижка, част от която се виждаше под яката на партньора му. — Тъй като и без това си тук, оглеждай се за пратеника от замъка. Ще се върна след около час.

— Целуни Гуен от мен.

— Разбира се — отвърна крадецът и се отправи към вратата, отново гложден от онова неприятно усещане. Поспря и погледна назад.

Ако му кажа, това само ще влоши нещата.

* * *

Бе минал само ден и половина, ала Ройс вече изгаряше от нетърпение да зърне Гуен. Публичният дом в Медфорд бе винаги отворен, но едва по тъмно правеше истински оборот. През деня Гуен окуражаваше момичетата да се учат да предат или шият, умения, с които да изкарат някоя и друга пара на старини.

Всички момичета от бардака, наричан просто Дома, познаваха и харесваха Ройс. При влизането му всички му помахаха, ала никоя не продума. Знаеха, че обича да изненадва Гуен. Сега посочиха към салона, където тя се бе съсредоточила върху купчина пергаменти с перодръжка в ръка и отворена каса. Моментално изостави това при влизането му. Скочи от стола и се втурна към него с толкова широка усмивка, че лицето й едва я побираше; и прегръдка толкова силна, че едва можеше да диша.

— Какво не е наред? — прошепна тя, оттегляйки се и вглеждайки се в очите му.

Ройс се удивляваше на умението й да го разчита. Не отговори, преструвайки се, че се взира в нея. Имаше прекрасно лице. Черната кожа и зелените очи бяха тъй познати и същевременно така мистериозни. През целия си живот, при всичките си пътувания, никога не бе срещал подобна на нея.

Гуен бе заделила стая в „Розата и бодилът“ за нуждите на Ройс и Ейдриън, без окото й да мигне. Вече не я използваха. Ройс се притесняваше, че страж Луис Гай може да ги проследи. Ала Гуен продължи да се грижи за парите им, както бе правила от самото начало.

Бяха се срещнали преди дванадесет години, в нощта, когато улиците гъмжаха от войници и двама странници се бяха залутали в Долния квартал, подгизнали от кръвта си. Ройс все още помнеше как Гуен бе изникнала пред замъгления му поглед.