Некромантът

Опитваше се да защити припадналия си брат от ордите чудовища, които се събираха отвън. Но в библиотеката бе също толкова опасно; оживелите глинени хора се тътреха около нея, заплашвайки да я смачкат.

Тя влачеше Прометей навътре в сградата. Навън нощта бе паднала и невидими създания бродеха по пустите улици, ноктите им тракаха, чуваше се шум от хлъзгаща се плът. Тя усещаше зловонието им: миришеха на крокодили.

Дълбоко в недрата на библиотеката Зефания откри една стая. Необикновено високите врати бяха заключени, но част от стъклената стена близо до пода липсваше. В отминалите епохи сигурно земетресение бе разлюляло града и част от пода бе хлътнала; стъклените блокчета на стената се бяха разместили и разделили, образувайки широка пролука.

Тя пропълзя през отвора и издърпа брат си на сигурно място в стаята, точно когато чудовищата нахлуха в сградата над тях. Чуваше ги как съскат и щракат със зъби, и долавяше звука на трошаща се глина.

Когато се изправи, стаята моментално бе озарена от меко млечнобяло сияние. По стените нямаше нищо — макар че някога трябва да са били покрити с безброй книги, — само по средата на стаята, върху плинт от полиран метал, стоеше кристален череп.

Зефания видя как през черепа пробяга светлина и той запулсира. Осъзна, че ритъмът съответства на биенето на сърцето й.

А после черепът й заговори…

И разкритията му бяха ужасяващи.

Софи знаеше какъв е този череп, знаеше произхода и силите му.

Това бе Архонтска технология и даже Архонтите бяха създали черепите въз основа на още по-старо знание. Вещицата бе прекарала векове в търсене на подобни артефакти и щом ги намираше, ги унищожаваше напълно. Бе заличила безброй хилядолетия знание, изпепелявайки огромни складове с метални книги; стопяваше на шлака древни предмети и артефакти, които изглеждаха като мечове, копия и ножове; разбиваше кристални кълба и стриваше на прах приказни скъпоценни камъни. Зефания бе похарчила цяло състояние — няколко състояния, — за да издири Архонтските черепи. Те не можеха да бъдат счупени, бяха неуязвими за оръжие или инструмент, но тя накрая бе открила, че може да ги унищожи, като ги хвърли в кратера на действащ вулкан, за да бъдат погълнати от разтопената лава. След като отърва света от толкова магически предмети, колкото успя да намери, Вещицата се бе заела да избива разказвачите, които пазеха спомена за Архонтите и за Земните господари преди тях.

Но всичко това бе станало по-късно.

Много по-късно.

След потъването на Дану Талис.

След като бе осъзнала колко опасни всъщност са черепите.

— Софи? — Пернел се наведе напред, впила очи в лицето на момичето. — Имаме нужда от аурата ти. Сложи ръка върху черепа.

Софи поклати глава — движението бе съвсем леко, почти незабележимо.

Вълшебницата премигна изненадано.

— Знаеш ли — или по-скоро Вещицата знае ли — нещо за кристалните черепи?

Софи погледна Пернел в очите и бавно и решително поклати глава. Инстинктът й — или пък беше знанието на Вещицата — я накара да излъже.

— Не — каза тя.

Още докато го изричаше, електрическата крушка се пръсна с пукот и стаята потъна в тъмнина… с изключение на сияещия череп.

Глава 49

Дискът гореше, нажежен до червено, а после и до бяло, обвит в трептящи топлинни вълни. Всяка правоъгълна пиктограма пулсираше в червено, оранжево и черно, образувайки шарки и фигури. Концентричните кръгове се въртяха наляво-надясно — вътрешният по посока на часовниковата стрелка, а следващият обратно, — за да образуват нови мотиви. За свой ужас Джош осъзна, че шарките приличат на змии, които поглъщат собствената си опашка63. А той мразеше змии.

После лицето по средата на камъка се раздвижи.