Некромантът

Очите се отвориха. Бяха огненочервени, изпъстрени с блестящи черни въгленчета. Устата се раздвижи и заговори с гласа на Прометей.

— Казват, че Въздушната, Водната или дори Земната магия е най-могъща от всички. Но това не е вярно. Огнената магия превъзхожда всички останали, защото огънят едновременно дава живот и носи смърт.

Внезапно огънят изчезна и Джош остана в пълен мрак. Не можеше да каже дали очите му са отворени, или дори къде се намира. Беше загубил всяко усещане, чувстваше само тежестта на топлия камък в дланта си. Той го хвана с две ръце, стисна го здраво и се съсредоточи върху него. Осъзна, че не е уплашен, но не беше и въодушевен… просто любопитен.

— В началото…

Малка светла точка, като дупчица от карфица, се появи в мрака.

— … бе огънят.

Точката внезапно се разшири — растеше, растеше и растеше, кехлибарена, оранжева, червена, преди да избухне в ярко, нажежено до бяло кълбо. Левият и десният му край се разтеглиха в широки хоризонтални линии, нашарени с точици и ивици многоцветна светлина. И докато светлината се носеше към Джош на огромна бавна вълна, той изведнъж я позна: гледаше галактика… не, гледаше цялата вселена.

— Преди въздуха бе огънят…

Вълната от ярка светлина го заля — или пък той падна в нея? Пламъци и виещи се нишки от плазма плуваха покрай него и го къпеха. Сега вече можеше да види себе си. Стоеше, носеше се, летеше, а кожата му имаше същия цвят като златните пламъци. Някъде в подсъзнанието си той знаеше, че трябва да е ужасен, но все така не изпитваше страх, само странно чувство на тъга, че сестра му не е тук с него да сподели това преживяване.

— Преди водата…

Кожата му стана прозрачна. Той погледна надолу и видя тънките, виещи се вени и артерии, възлите и ивиците на мускулите, по-тъмните петна на органите, очертанията и извивките на костите под плътта.

— Преди земята…

Огънят бликаше от кожата му на дълги езици, сгъстяваше се, втвърдяваше се в черупка, затваряше го в пламтяща сфера.

— Огънят е творецът на светове…

Изведнъж Джош се озова отново в мрак, но този път не толкова пълен. Виждаше от всичките си страни слаби следи от светлина, гърчещи се тънки като косъм пукнатини от червен огън. Все едно гледаше яйчена черупка, осъзна той. Пукнатините се разшириха и разтвориха, и огънят рукна надолу. Тогава Джош осъзна, че се намира в пещера и стои на ръба на езеро от лава, докато покрай него течеше разтопена скала.

— И в центъра на всеки свят е неговото огнено сърце.

Джош не бе сигурен дали той се движи покрай образите, или пък стои неподвижно, а те прелитат покрай него. Имаше чувството, че се издига през кипяща скала и пламтящи камъни, лепкави канари и падащи огнени капки. Издигаше се все по-бързо и по-бързо, горящите стени прелитаха… и изведнъж над него се ширна небе — смайващо, изумително синьо, макар и нашарено от мръсен пушек и кипящи облаци.

— Огънят е създал този свят… оформил го е…

Джош полетя високо във въздуха, изстрелян заедно със струя лава и дим от кратера на огромен вулкан — един от цяла редица вулкани, които изригваха подред, откъсвайки големи парчета земя, оформяйки и преоформяйки голия свят, придавайки му облик, преди да го разкъсат отново.

— Именно огънят е разпалил искрата на живота на тази първобитна планета…

Гъсти, тъмни облаци се завихриха около Джош, а после изведнъж се разнесоха и той откри, че крачи по брега на езеро, макар че то не бе от вода. Гъстата като супа субстанция изпускаше пара и вреше, и върху нея пукаха грамадни отровни мехури. А по повърхността на врящата кал се носеха сиви водорасли.

— Топлината носи живот…

Докато Прометей говореше, пейзажът пред очите на Джош се менеше невъзможно бързо: появиха се обширни пасища, а после изчезнаха, заменени от дървета, които се издигнаха невероятно високо, само за да рухнат и да отстъпят място на по-малки дървета, папрати и храсти.

— … във всичките му неизброими форми.

Сега вече се появиха и животни. Отначало дребни, те скоро се преобразиха в страховити гигантски зверове — пеликозаври и архозаври. Джош знаеше, че това са съществата, предхождали динозаврите. Очарован, той се опита да разгледа този първобитен свят, но образите отлетяха, оставяйки у него само мъгляв спомен за люспи и кожа, нокти и зъби.

— Огънят също така унищожава…

Небето потъмня; проблеснаха мълнии, в гората забушува пожар и за миг всичко почерня и дърветата се покриха с белези от ужасната огнена стихия.

— Огънят унищожава, но и създава. Гората има нужда от огън, за да избуи; покълването на някои семена зависи от него.

В подножието на дърветата яркозелени кълнове се подадоха сред пепелта и се заизвиваха нагоре към светлината…

— И точно огънят е сгрявал първите от моя народ, човеците, позволявайки им да преживеят в суровия климат.

Гората изчезна и бе заменена от пуст, скован в лед пейзаж, каменист и заснежен. Но по една надупчена с пещери скална стена мънички огньове горяха ярко.