Некромантът

Зеления човек бе отстъпил почти до средата на поляната. Спря, когато гърбът му се блъсна в бялата колона и ръбовете на металната му маска иззвънтяха върху камъка. Той вдигна глава и погледна зад Барда към френския безсмъртен.

— Ако ти дам каквото искаш, ще се махнеш ли и ще ме оставиш ли на мира? — попита той.

Сен Жермен се ухили победоносно.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие. — Той сви ръцете си в юмруци и потуши пламъците. Издигнаха се струйки многоцветен дим.

— Казвай, тогава. Какво искаш?

— Моята съпруга, Жана, и Скатах са заседнали в миналото. Ако не ти е по силите да ги издърпаш в нашето време, бих искал да пратиш мен при жена ми. — Той бръкна в джоба на сакото си, извади един бял плик и го подаде на Уилям Шекспир, който се намираше най-близо до него. Барда го предаде на Паламед, който се приближи до Древния. Таммуз протегна ръка и рицарят внимателно поднесе плика над сребърната ръкавица, като внимаваше да не докосне Зеления човек. Пусна го в дланта му и отстъпи назад.

— Жана и Скатах задействаха стария лей-портал край Лутеция56 — продължи Сен Жермен. — Той трябваше да ги отведе до Западното крайбрежие на Америка, но те така и не пристигнаха. Когато се заех да проуча нещата, открих странно вещество върху камъка на нулевата точка.

Древния сведе глава и надникна в плика. Беше пълен до половината със сивкав прах.

— Извърших някои алхимични тестове — рече Сен Жермен. — Открих останки от стрити кости на мамут от плейстоценската епоха и следи от магия за привличане. Мирише ми на онази змия, Макиавели.

— И смяташ, че жена ти и Сянката са били издърпани в миналото?

— В плейстоценската епоха — уточни безсмъртният.

— Аз нямам власт над времевите линии; не мога да ги доведа в настоящето.

Сен Жермен кимна бързо.

— Подозирах, че е така. Но все пак имаш слаб контрол над времето. Знам, че то тече по различен начин в Сенкоцарствата. Един ден там може да е седмица, месец или година тук. Знам, че си пращал своите безсмъртни човешки рицари в Сенкоцарствата и си се грижил времевите разлики да не ги засегнат. Значи трябва да знаеш нещо за времето, нали?

— Научил съм мъничко от Хронос — призна Таммуз.

— Можеш ли да ме пратиш в миналото? — попита с копнеж Сен Жермен.

Зеления човек вдигна глава и светлината се оттече от сребърната му маска.

— Бих могъл. Това със сигурност е в моите възможности. — Той наклони плика и изсипа малко от праха в лявата си длан. Веществото засъска, после зацвърча при допира си със сребърната ръкавица и в дланта на Древния се образува рядък сив дим, който бавно се оформи в топка. — Но ако те пратя в миналото, това ще е еднопосочно пътуване: няма да можеш да се върнеш. Само Хронос, Господаря на времето, би могъл да те доведе обратно. — Зеления човек се изкикоти. — А той няма да го направи; мрази те дори повече от мен.

Шекспир се обърна към Сен Жермен и му смигна.

— Леле, човече. Всички ли те мразят?

— Кажи-речи. — Безсмъртният изглеждаше почти доволен. — Това е дарба.

В сребърната ръкавица на Таммуз продължаваше да се събира кълбо от дим.

— Върнеш ли се в миналото, ще останеш заседнал там навеки. — Древния изгледа внимателно французина. — Защо искаш да го направиш? — полюбопитства той. — Защо тази жена е толкова важна за теб?

Сен Жермен премигна изненадано.

— Някога бил ли си влюбен? — попита той.

— Да — рече предпазливо Таммуз. — Някога имах съпруга, Инана57…

— Но обичаше ли я? Обичаше ли я наистина?

Зеления човек не каза нищо.

— Беше ли тя за теб по-важна от самия живот? — настоя Сен Жермен.

— Който люби, винаги говори58 — промърмори много тихо Шекспир.

Френският безсмъртен пристъпи по-близо до Древния.

— Аз обичам моята Жана — каза той простичко. — Трябва да отида при нея.

— Дори това да ти струва всичко? — настоя Таммуз, сякаш това бе непонятно за него.

— Да. Без Жана всичко, което имам, губи стойност.

— Дори безсмъртието ти ли?

— Особено безсмъртието ми. — Шегите и задявките бяха изчезнали. Това беше един Сен Жермен, какъвто нито Шекспир, нито Паламед бяха виждали преди. — Обичам я — каза той.

Зеления човек се втренчи в кълбото от дим в дланта си. То бе станало бледо, почти прозрачно на места. Древния добави още малко от сивия прах и загледа как той се завихри в кълбото като снежинки.

— Никога не съм бил сигурен, че хората са истинските наследници на тази планета — каза изведнъж Таммуз. — Когато Дану Талис потъна, някои от моята раса предпочетоха да си направят Сенкоцарства; други решиха да останат да живеят на земята. Станахме крале и принцове. Някои дори бяха почитани като богове, а неколцина поеха ролята на учители, като твърдяха, че човеците притежавали качества, които ще ги направят велики. И сред най-важните от тези качества бяха назовавани любовта и верността. Любов и вярност. — Той поклати леко глава. — Може би, ако моята раса притежаваше малко повече от тях, още щяхме да владеем света — рече Таммуз с въздишка. — И така, казваш, че жена ти е изгубена в плейстоценската епоха…

Кълбото в дланта му се избистри.