— В къщата на Прометей в Пойнт Рейес. Огледах я бегло. Наистина сме откъснати от всичко. Има една главна постройка и около дузина малки къщурки, разпръснати около нея. Ние сме в една от тях и трябва да ти кажа, че е голяма дупка.
Той се зае да преглежда чекмеджетата. Едно съдържаше множество най-разнообразни ножове, вилици и лъжици, но всички те бяха мътни и потъмнели, сякаш никой не ги бе докосвал от години. Друго бе претъпкано с ленени кърпи за съдове. Джош извади няколко — бяха сиви и вкочанени от старост и на тях бяха изобразени туристически забележителности от различни европейски градове: Бъкингамският дворец в Лондон, Айфеловата кула в Париж, Бранденбургската врата в Берлин, Кралският дворец в Мадрид, Акрополът в Гърция и накрая, на дъното на купчината, египетските пирамиди. Джош разгъна една кърпа и облак ситен прах изпълни въздуха. — Чудя се кога за последен път някой е отсядал тук — каза той.
Повей на студен въздух го накара да се обърне. Софи бе отворила вратата на кухнята и бе излязла във влажната нощ. Светлините на Сан Франциско изпълваха небето на юг с оранжево сияние.
— Къде е Древния? — попита тя тихо, без да се оглежда.
— Не знам. Не съм го виждал — не съм виждал никого, — откакто ти припадна, загуби съзнание или каквото там направи одеве. Акумулаторът на колата бе изтощен, затова Прометей те донесе дотук. Когато пристигнахме, той каза само: „Остави я да спи. Когато се събуди, ще е добре“. И си тръгна. — Джош сви рамене. — През последните четири часа седя тук и те чакам да се събудиш. — Той помълча малко и добави: — Умирам от глад.
— Ти си вечно гладен.
— Ами ти не си ли?
Софи се замисли за кратко.
— Не — каза тя. — Не особено. — Знаеше, че би трябвало да е по-гладна — цял ден не бе яла нищо друго, освен плодовете на лодката с Ифа, — но по някаква причина се чувстваше добре. — Не се налага да стоим тук — каза тя. — Можем да тръгнем да ги търсим.
— Това е Сенкоцарство — напомни й Джош. — Калните хора са там навън. Обзалагам се, че има и други пазачи.
— И все пак, къде са всички? — попита тя, но още докато говореше, две фигури изникнаха от нощта. Докато се приближаваха, Софи видя, че са Никола и Пернел Фламел, хванати подръка, които крачеха бавно към къщата. — Имаме си компания — каза тя тихо.
Джош излезе навън и застана до сестра си на дървената веранда.
— Той изглежда по-стар — каза тихо. — Със сигурност по-стар от Пернел.
— А тя е с десет години по-възрастна от него — напомни Софи на брат си.
— Тогава защо не се състарява също толкова бързо?
— Може би не е използвала толкова много аурата си — предположи Софи.
Джош поклати глава.
— Не ми се вярва — трябва да е използвала силите си на Алкатраз.
Сякаш почувствала погледа му, Пернел вдигна глава и погледна към Джош. Очите й представляваха тъмни петна върху бледия овал на лицето й. Усмихна се, но усмивката й изглеждаше пресилена и изкуствена.
— Значи си будна — извика тя на Софи, а после се обърна към Джош. — А ти сигурно си гладен.
— Като вълк — рече той небрежно. — Да не би случайно да носиш нещо за ядене?
— Има храна, колкото си искаш, но засега не бива да ядеш — отвърна Пернел. Вече бе достатъчно близо, за да може слабата светлина от настолната лампа в стаята зад близнаците да окъпе лицето й в жълто сияние, придавайки лимонов цвят на бялото на очите й. — Прометей се съгласи да те обучи на Огнена магия.
Джош премигна изненадано.
— Ще науча Огнена магия сега?
— Веднага — кимна Никола. — Тя добре ще се допълни с Водната ти магия.
— Не може ли след вечеря? — попита момчето, като усещаше как стомахът му къркори.
Никола се втренчи в Джош.
— Не е добра идея човек да учи Стихийна магия на пълен стомах.
— Но Сен Жермен научи Софи на Огнена магия след вечеря — изтъкна Джош, почти нацупено. Сестра му може да не се нуждаеше от храна, но той не бе ял цял ден.
Усмивката на Пернел изчезна от лицето й и то стана строго.
— Ти не си сестра ти; тя е безкрайно по-силна, отколкото ти някога ще станеш, Джош. Може да върши неща, които ще са невъзможни за теб.
— Разбира се, и ти имаш някои умения, които са си само твои — побърза да добави Никола, като изгледа втренчено жена си.
Джош се взираше в двамата, объркан и изненадан от това, което бе чул току-що.
— Мислех, че сме равни — каза накрая.
Пернел като че ли се канеше да отговори, но Джош видя как Никола я хвана за ръката и я стисна, за да си мълчи.
— Вие сте близнаци — каза той, — но никога не сте били еднакви. Всеки от вас си има силни и слаби страни. Това, което ви прави специални, е комбинацията от силите ви — как единият компенсира слабостите на другия.
— Двамата, които са един, единият, който е всички — завърши Пернел.
Никола изгледа Джош, присвил бледите си очи, които изглеждаха донякъде размътени.
— Ако искаш, можеш да се наядеш сега, но докато свършиш, Прометей току-виж си променил решението. — Той се усмихна и попита небрежно: — Какво избираш, Джош: Огнена магия или храна?
— Е, какво ще бъде? — настоя Пернел, но в гласа й нямаше веселие.