Нашественици във времето

— Хора, вие ме плашите — откровено призна той. — И ме вбесявате. Изтръгвате Стоунхендж от мястото му. За Бога — Стоунхендж! После имате дързостта да се върнете във времето и да започнете унищожаването на планета… гравитационен колапс на по-голямата част от използваемото вещество в Слънчевата система. Джаар, аз не се страхувам да се изправя срещу последиците от собствените си постъпки. В края на краищата аз съм човекът, създал машината на времето, която ви доведе тук. Но не разбирам откъде имате тази дързост — да прахосате, да унищожите толкова много от общото наследство на човечеството.

— Майкъл, няма от какво да се вълнувате толкова. Сигурен съм, че Шайра ви е казала същото. Накрая нищо от това — той посочи пещерата, — никой от нас няма да има значение. Всичко ще стане добро. Знаете, че не сме готови да ви кажем повече от онова, за което вие сам се досетихте. Но не бива да се тревожите, Майкъл. Каквото правим, то е за доброто на цялото човечество — и миналото, и бъдещото…

Пул почти навря глава в лицето на младежа.

— Как се осмелявате да предявявате такива претенции, да осъществявате такива планове? — изсъска той. — Проклятие, човече, не може да си на повече от двадесет и пет години. Каксите са ужасно иго за хората. Чух и видях достатъчно, за да се убедя в това. Но подозирам, че вашият Проект е нещо повече, по-голяма и страшна заплаха от всяка, която идва от обикновен потисник като каксите. Джаар, смятам, че се опитвате да промените историята. Но не сте богове! Мисля си дали не сте по-опасни от каксите.

За миг Джаар се сви от яростта на Пул, но равнодушното му самообладание се върна веднага.

Пул задържа още малко момчето в пещерата — спореше, настояваше, заплашваше. Но не научи нищо ново.

Накрая позволи на Джаар да го върне на повърхността. По пътя нагоре се опита да поработи с управлението на асансьора, както бе видял да прави Джаар. Младежът не му попречи. Разбира се, Майкъл не успя.

Когато се върнаха на тревистото поле, Пул закрачи наеже-но към своето корабче, преливащ от гняв и страх.

10

— Майкъл! — Гласът на Хари Пул беше тих, но настойчив. — Майкъл, събуди се. Почва се!

Майкъл Пул с нежелание изплуваше от съня. Отметна тънкото одеяло, обърна се по гръб и разтърка очи. До него Берг беше вече будна и седеше. Пул се надигна на лакти и присви очи от пробождаща болка в долната част на гърба си. В малката колиба на Шайра нямаше течения, а и въздухът беше спокоен и приятно топъл. Но въпреки уверенията на Мириам, че за него е безкрайно добре да спи на твърда повърхност, съмняваше се дали някога ще свикне със съня върху запълнен с груб материал дюшек, дебел само два-три сантиметра, над ксиийлски под.

Мириам Берг вече навличаше дрехата си, дадена й от „Приятелите“.

— Какво е започнало, Хари?

Виртуалното изображение, неясно от разсейването на сигнала, се рееше над Пул.

— Потокът високоенергийни частици от портала на „Интерфейс“ се усилва. Нещо идва, Майкъл. Нахлуване от бъдещето. Трябва да се махаме оттук.

Както още се бореше с тренировъчния екип и обувките, Пул се запрепъва към открития вход на типито. Примига срещу светлината на Юпитер и обърна лице към небето. Порталът на „Интерфейс“ висеше там, изящен и красив, привидно безопасен.

— Сплайн — задъха се Берг. — Изпратили са Сплайн. Живите кораби, които „Приятелите“ ми описаха, бойните кораби на каксите, на Окупацията. Идват да унищожат този апарат. Точно както очаквахме.

В гласа й прозвуча нотка, която Пул никога не беше чувал — уязвимост, събудила у него първобитното желание да я сграбчи в ръце и да я заслони от небето.

— Майкъл, тези неща ще разгромят и най-доброто, което човечеството може да хвърли срещу тях, дори и след петнадесет века. Нямаме надежда дори да одраскаме гнусните им кожи.

— Е, поне можем да се напънем, по дяволите — промърмори Пул. — Хайде, Берг. Нуждая се от силата ти. Хари, какво става по другите места в системата?

Виртуалният, ясен и контрастен извън типито, нервно сви рамене.

— Не мога да изпратя съобщение, Майкъл. „Приятелите“ все още блокират сигналите ми. Но корабите в района засякоха приток на високоенергийни частици. — Печално срещна погледа на Пул. — Майкъл, никой нищо не знае, да ги вземат мътните. И досега се държат на почтително разстояние, чакат да им кажем какво става. Не съзират никаква заплаха — в края на краищата този кораб цяла година мирно и тихо си остана в орбита около Юпитер, загадъчен, но безвреден. Какво би могло да се случи точно сега? — Огледа небето. — Хората са… любопитни, Майкъл. Чакат с нетърпение. Над всеки земен град висят огромни виртуални изображения на портала и кораба от пръст… Нещо като карнавал.

— Но щом каксите започнат нападението си…

— Ще бъде твърде късно.

Берг хвана ръката на Майкъл. Той виждаше, че върху лицето й все още се запазва маската на страха, но решителността и хитроумието й се връщаха.

— Чуй ме. Най-големият ни шанс да ги ударим е сега… в първите няколко минути след появата на Сплайните от портала.

Пул кимна.

— Правилно. Каузалният стрес.