Нашественици във времето

Ето едно грубо потвърждение какво бяха постигнали окупационните сили на каксите, горчиво си каза Берг. Шайра беше по-скоро същество от миналото й, а не от бъдещето. А сега, лишена от медицинската апаратура на „Коши“ (още повече от АС-технологията), не след дълго и самата тя щеше да бъде нападната от прогонените някога злини. Боже мой, помисли си, ами че аз пак ще започна да остарявам!

Въздъхна. В края на краищата вече беше в своето време. Може би — колкото и да й се струваше невероятно — щеше да се върне вкъщи. Ако Пул успее да стигне до нея…

— Шайра — с натежал глас започна тя, — не съм искала да те направя нещастна. Мразя се за това. Доволна ли си? Но щом научих, че нямате намерение да влизате във връзка с хората от тази епоха… от моето време, че няма да им кажете за каксите… естествено, наложи се да предприема нещо.

Шайра невъзмутимо обърна своето малко, хубаво лице към останките от капсулата.

— Разбираш, че трябваше да унищожим твоя апарат.

— Не, не разбирам защо е трябвало. Но очаквах да го направите. Не ме интересува. Постигнах целта си. Въпреки усилията ви аз изпратих своето съобщение. — Берг се усмихна. — И съм доста доволна от себе си, че успях да сглобя импровизирано радио. Знаеш ли, никога не съм била много сръчна с техниката…

— Била си физик — прекъсна я Шайра. — Написано е в книгите по история.

Берг изтръпна и се почувства не на място в собственото си време.

— Аз съм физик — наблегна тя.

Вдървено се изправи и изтръска полепналите по дрехата й стръкове трева.

— Да се поразходим, а? — предложи Берг. — Това място ме потиска.

Огледа се и реши да тръгне към ръба на кораба от пръст. Шайра спокойно закрачи до нея, босите й стъпала меко потъваха в тревата.

Скоро оставиха зад себе зоната, където действаше притеглянето. Повърхността пред тях привидно се наклони нагоре, като че излизаха от плоска паница, усетиха и как се разреди въздухът. Бяха принудени да спрат на десетина метра от ръба — въздухът почти болезнено не достигаше в дробовете на Берг, а и сякаш стана по-студен.

На края на света снопчета трева висяха над пустотата, оцветени в пурпурни оттенъци от светлината на Юпитер.

— Шайра, май имаме сериозно разминаване във вижданията си — леко задъхана каза Берг. — Питаш ме защо не съм оправдала доверието ти. Аз пък не разбирам какъв смисъл, по дяволите, може да има въпрос като този. Ако се замислиш, какво всъщност си очаквала да направя?

Момичето мълчеше.

— Виж нещата от моята гледна точка — продължи Берг. — Хиляда и петстотин години след тръгването ми с „Коши“ аз се връщах в Слънчевата система…

Докато годините на пътешествието се изнизваха една след друга, петдесетимата в „Коши“ мрачно осъзнаваха, че оставените от тях светове остаряват значително по-бързо, отколкото самите те. Все по-големи отрязъци пространство и време отделяха членовете на екипажа от домовете им.

Озоваха се заседнали в плитчините на бъдещето.

… Но теглеха със себе си портала на червеевата дупка. И знаеха, че само няколко часа полет през нея ги делят от времето, в което бяха родени. Намираха утешение, като си представяха световете, от които тръгнаха, разположени в отсрещния край на мост през пространство-времето, все още привързани към „Коши“ като с пъпна връв от разтеглено пространство-време и живеещи със същото темпо, с което и екипажът на „Коши“, търпеливо очакващи звездният кораб да завърши своя кръг към бъдещето.

И най-сетне, след своя субективен век полет, „Коши“ щеше да се върне в орбита около Юпитер. А на Земята ще са изтекли петнадесет века. И все пак техният портал на червеевата дупка ще ги свързва с миналото, с приятели и светове, които не са остарели повече от тях.

— Не знам какво точно очаквах, щом наближихме Слънцето — говореше Берг. — Проигравахме във въображението си стотици варианти и преди, и по време на пътешествието, но знаехме, че това са само налучквания. Предполагам, че в себе си бях подготвена за всичко — от радиоактивни пустини до каменни брадви или богове в колесници, по-бързи от светлината.

Никога обаче не съм предчувствала това, което заварихме. Земята под гнета на свръхсъщества от друг свят, които никой не е и зървал… И гледай ти, нещо се втурва насреща ни още преди да пресечем орбитата на Плутон. — Тя разтърси глава от спомена. — Парче от Земята, нелепо изтръгнато от Англия и захвърлено в космоса, а в него отчаяно са се вкопчили няколко дузини кльощави човечета.

Тя си припомни как се осмели да напусне стоманената сигурност на „Коши“ и излезе в пространството около Юпитер — пратеничка в едноместна спасителна капсула, предпазливо прокрадваща се към кораба от пръст. Едва повярва на очите си, когато нейната капсула наближи парче природен пейзаж, сякаш изрязано от туристически каталог на Земята и грубо залепено върху кадифения космически фон. След кацането отвори люка и стъпи на трева, шумоляща под тежките подметки на обувките й…

За няколко мимолетни славни минути „Приятелите“ се скупчиха изумени около нея.