Нашественици във времето

Изкусно направените разрези в корпуса изглеждаха почти като хирургически. Тя знаеше, че за „Приятелите“ бе особено удоволствие, макар и с присъщата им чудата външна безчувственост, да превърнат с режещите като скалпели лъчи двигателните механизми в локви изстиваща лава.

Това… убийство на капсулата беше цената, която, разбира се, си струваше да плати за изпращането на нейното единствено и кратко послание до Пул. Той щеше да направи нещо. Щеше да дойде… Докато се избистряше отчаяният й замисъл, тя нито за миг не се усъмни дали той е още между живите след толкова години. Въпреки всичко, оглеждайки останките от капсулата, усети бодване на угризение и разкаяние. В края на краищата, така бе унищожена последната й връзка с „Коши“, с петдесетте мъже и жени, нейните приятели, заедно с които прекосиха светлинни години и хилядолетия. Сега те бяха хванати в капан на другия край на червеевата дупка в едно бъдеще, към което ги бе тласнал трескав стремеж — онова тъмно, безчовечно бъдеще на какската Окупация.

Тя си помисли колко парадоксално е да се върне през червеевата дупка и да изпитва такава носталгия по бъдещето.

Легна по гръб и се загледа в розовите като месо на сьомга облаци, покриващи с мраморни шарки чудовищното лице на Юпитер. Ако извиеше малко глава, можеше да види портала на „Интерфейс“ — края на червеевата дупка, оставен в орбита около Юпитер, когато „Коши“ потегли към звездите, и през който този нелеп кораб от пръст се втурна във времето с „Приятелите на Уигнър“. Порталът полека се отдалечаваше от кораба по успоредна орбита, приличаше на скица, надраскана в небесносиньо с нокът върху бузата на Юпитер. Изглеждаше толкова мирно… хубав като украшение. Страните на тетраедъра — шевове на самата червеева дупка, бяха мъгливи, странни пластове златисто-синкава светлина и малко напомняха прозорци.

Трудно й беше да си представи ужасите, отдалечени само на няколко часа субективно време, от другия край на процепа в пространство-времето.

Тя потръпна и се обгърна плътно с ръце. След кацането върху този земен кораб „Приятелите“ й дадоха един от своите леки, цели тренировъчни екипи. Тя беше сигурна, че е напълно подходящ за изкуствения климат, но дявол да го вземе, просто не усещаше топлина, облечена в него. Подозираше, че биха я побили тръпки и в най-топлото облекло. Не студът й пречеше, а жадуваше да се върне в сигурната метална утроба, в която „Коши“ се превърна за нея. По време на продължилия един век полет постоянно си представяше как в края на пътешествието ще потрепери приятно, щом излезе от капсулата и се опие от свежия синкав въздух на Земята… дори и в далечното бъдеще. Е, въобще не припари близо до Земята. И за Бога, всеки би се уплашил като от призрак в такова положение. Да се намери прикована към парче пръст, широко четвърт миля — без заобикалящ го купол или силово поле, доколкото успя да прецени, парче, изтръгнато от Земята и запратено назад във времето, за да се върти около Юпитер…

Тя реши, че здравословна доза страх в този момент е най-разумната реакция.

Чу меко шумолящи в тревата стъпки.

— Мириам Берг?

Берг се надигна на лакти.

— Шайра, чаках те.

В гласа на момичето от бъдещето прозвуча разочарование.

— Аз ти вярвах, Мириам. Предоставих ти свобода на действията в този кораб. Защо изпрати съобщението?

Берг присви очи срещу Шайра. „Приятелката“ на ръст беше почти колкото Мириам — малко под метър и осемдесет, но с това приликите помежду им се изчерпваха. Берг бе избрала АС да спре възрастта й около четиридесет и пет години — така се чувстваше в пълно съгласие със себе си. Тялото й беше жилаво и здраво, напълно я задоволяваше. Харесваше й да си мисли, че бръчиците, пръснати покрай устата и кафявите очи, й придават вид на опитна жена с чувство за хумор, истински човечна. Нямаше защо да се срамува от късо подстриганата прошарена коса. Обратно на нея, Шайра беше на около двадесет и пет години. Действителна възраст, пришпорвана от времето заради отнетата от каксите АС-технология. Лицето на момичето беше изящно, а тялото — толкова слабо, че изглеждаше мършаво. Берг все не можеше да свикне с гладко обръснатата й глава и трудно отместваше поглед от ясно очертаните линии на нейния череп. Кожата й беше бледа, потъналите в тъмни кръгове очи — сини и като че без мигли. Изпъкналите скули и зъби придаваха на лицето й чудноватия вид на гол череп, но не я загрозяваха. Шайра много приличаше на представата, която Берг имаше за прикованите към Земята градски хора няколко столетия преди собствената й епоха — поначало с лошо здраве, оцеляващи в един твърде суров свят.

Би могла дори да се закълне, че зърна пломби и пожълтели зъби по челюстите на Шайра. Нима бе възможно да се е върнал зъбният кариес, за да тормози отново човечеството след всички тези векове?