Нашественици във времето

— Шайра, можем да подготвим адски мощен удар. А какво ще стане, ако каксите ни последват назад във времето през портала? Няма ли да ви потрябва помощ, за да ги отблъснете?

— Можем да се защитим — спокойно отговори Шайра.

Берг потрепери, но продължи натиска:

— Представи си стотина жестоко претъпкани с оръжия ГОТ-кораби, нахлуващи през портала в бъдещето. Могат да причинят страхотни разрушения…

Шайра поклати глава.

— Един-единствен Сплайн може да ги изтреби за миг.

— Тогава нека се възползваме от предимството във векове, което спечелихме — Берг удари с юмрук по дланта си. — В момента нито един какс не подозира, че съществува човечеството. Можем да отидем и да ги изпепелим в самото им гнездо. Ако ни разкриете тайната на хипердвигателя на скуимите, можем да построим цяла армада, по-бърза от светлината, и да…

Шайра се засмя леко.

— Колко си мелодраматична, Мириам! И колко склонна към насилие! — Тя разпери ръце в широка дъга. — И в момента каксите управляват търговска империя, обхванала стотици звездни системи. Честно казано, самата мисъл, че зле подготвена сбирщина хора има надежда за победа над такава мощ, буди смях. А и ние не сме инженери по хипердвигатели. Не можем „да разкрием тайната“ на скуимския двигател, както ти се изрази.

— Позволете на нашите инженери да го разглобят!

— Всеки подобен опит би довел до опустошението на половин планета.

Берг усети, че отново настръхва.

— Пак се държиш снизходително — възрази тя. — Дори обидно. Та ние не сме абсолютни кретени. В края на краищата ние сме вашите предци. Би трябвало да проявяваш по-голямо уважение.

— Приятелко, прекалено опростяваш нещата. Не сме дошли тук за обикновено военно нападение срещу каксите. Дори и да имаше възможност за успеха му — а такава няма — не би било достатъчно. Нашата цел е едновременно и по-изтънчена, и въпреки това откриваща път към постигането на много, много повече.

— Но няма да ми кажеш каква е тя. Не би ми се доверила. На мен, на собствената си пра-прабаба от не знам кое си поколение…

Шайра се усмихна.

— Мириам, бих се гордяла да притежавам частица от твоето генетично наследство.

Вървяха една до друга все към центъра на кораба от пръст. Скоро излязоха от пояса постройки с групичките заети хора и шумът от разговорите на „Приятелите“ заглъхна зад тях. Стигнаха центъра и сякаш навлязоха в островче на мълчанието.

Когато двете жени пристъпиха в неравния кръг от камъни, това се стори напълно нормално на Берг.

Тук нямаше светлинни кълба. Камъните, масивни и древни, се изправяха предизвикателно в димната светлина на Юпитер. Берг застана под една непокътната арка от пясъчник и докосна синкавосивата повърхност на побития камък. Помисли, че не беше нито потискащ, нито студен, а почти като да погалиш слон.

— Знаеш ли — каза тя, — сигурно ще предизвикаш страшна суматоха, ако приземиш това нещо. Може би в равнината Солсбъри, на няколко мили от оригинала, който мирно си стои там под дъжда и вятъра в тази времева зона. Ако бях на твое място, нямаше да устоя на изкушението, пък с Проекта каквото ще да става.

Шайра се ухили.

— Идеята е доста привлекателна.

— Аха.

Берг тръгна към средата на кръга, като прекрачваше натрошени скални парчета. Бавно се завъртя на място и огледа насечената околност, стараеше се да види това място през очите на хората, които го бяха съградили преди четири хиляди години. Как ли би изглеждало при слънцестоене, разположено на голите плещи на равнината Солсбъри, без белези на цивилизация където и да било във вселената, освен няколко пръснати огъня по полето, които скоро щяха да избледнеят в зората?

… Но безличните сиви постройки на „Приятелите“ очертаваха нейния хоризонт. И знаеше, че дори да има сила да издуха надалеч тези колиби, ще останат само няколкостотин метра изтръгната трева, чиито накъсани краища висят над необхватността. И ако вдигнеше глава, би могла да види извития в дъга край на Юпитер, надвиснал над тях като гигантска стена във вселената.

Старите камъни се смаляваха пред такова величие. Изглеждаха жалки.

Почувства някаква нелепа бучка да засяда в гърлото й.

— По дяволите — дрезгаво каза тя.

Шайра пристъпи към нея и сложи длан на ръката й.

— Какво има, приятелко?

— Нямахте право да постъпите така.

— Как?

— Да отмъкнете тези камъни! Тук не им е мястото, никой не си е и помислял те да се озоват на това място. Как можахте да убиете такава история? Дори каксите никога не са посегнали на камъните, ти сама ми каза.

— Каксите са окупатори — промърмори Шайра. — Ако бяха решили, че е в техен интерес, биха ги смлели на прашинки.

— Но не са го направили — процеди Берг със стиснати челюсти. — И някой ден, с вас или без вас, каксите щяха да си идат. И камъните още щяха да си стоят на мястото!… Ако не бяхте вие.

Шайра вдигна лице към Юпитер, голата й глава се очерта в розовооранжевата светлина.

— Повярвай ми, ние — „Приятелите“, не сме безсъвестни, когато става дума за подобни неща. Но решението беше правилно в края на краищата.

Тя се обърна и Берг откри нещо тревожно религиозно, почти безразсъдно в бледите, празни сини очи на момичето.