Мъртви за света

Взех тиксо и залепих бележката на хладилника — точно там, където една сестра би очаквала да се запъти брат й, ако случайно се отбие в дома й.

Готово. Ерик имаше достатъчно мозък в главата си, за да разбере скритото между редовете послание. А в същото време текстът звучеше съвсем безобидно, в случай че бележката попаднеше в ръцете на неканени гости.

И все пак се страхувах да оставя Ерик сам в това уязвимо състояние. Ами ако вещиците пристигнеха да го търсят и го откриеха заспал?

Но защо чак сега?

Ако са имали възможност да го открият, досега щяха да са дошли, нали така? Поне аз така смятах. Замислих се дали да не звънна на някой здравеняк… като Тери Белфльор например… и да го помоля да ме посети вкъщи — под предлог, че чакам обаждане от Джейсън, а ми се налага да изляза, — но не ми се струваше редно да излагам на опасност и други хора, като ги въвличам в програмата за защита на Ерик, и то без тяхно знание.

Обадих се на всички болници в окръга, макар че тази работа можеш да я свърши и шерифът. Болниците знаеха имената на всичките си пациенти, но между тях нямаше нито един Джейсън Стакхаус. Обадих се и на пътна полиция, за да попитам дали е имало катастрофи през нощта. Отговориха ми, че в града и околностите не е имало никакви произшествия. Звъннах и на няколко бивши приятелки на Джейсън, но получих доста негативни коментари, някои от които — откровено нецензурни.

Реших, че съм покрила всички възможни фронтове. Вече спокойно можех да тръгна към къщата на Джейсън. Да си призная, дори се гордеех със себе си, докато шофирах на север от „Хамингбърд Роуд“ в посока към магистралата, а оттам — на запад, към къщата, в която прекарах първите седем години от живота си. Подминах „Мерлот“ и главната отбивка за Бон Темпс, които останаха отдясно, а аз завих наляво. Не след дълго пред погледа им се появиха старата ни къща и паркираният пред нея пикап на Джейсън, а на пет-шест метра от него се виждаше още един пикап, също толкова лъскав.

Когато слязох от колата, един много черен мъж оглеждаше земята около пикапа на брат ми. С изненада установих, че вторият автомобил принадлежеше на Елси Бек — единствения полицай афроамериканец в целия окръг. Присъствието на Елси ми подейства едновременно успокояващо и тревожно.

— Мис Стакхаус — мрачно изрече той. Елси носеше яке, спортни панталони и очукани ботуши, които изобщо не подхождаха на останалата част от облеклото му. Можех да се обзаложа, че ги държеше в багажника, в случай че му се наложеше да гази кал някъде извън кабинета си. Елси (името му всъщност се произнасяше Елсей) беше много мощен „предавател“ и мислите му достигнаха до мен съвършено безпрепятствено.

За нула време научих, че Елси не е във възторг от срещата си с мен, не ме харесва и има сериозни подозрения, че с Джейсън се е случило нещо неприятно. Полицай Бек не даваше и пет пари за съдбата на Джейсън, но определено се страхуваше от мен. Смяташе ме за зловеща личност и се стараеше да ме избягва.

Което, честно казано, ме устройваше идеално.

Знаех за Елси Бек доста повече, отколкото ми се искаше, и то все неща, които изобщо не ми харесваха. Той обожаваше дъщеря си и съпругата си, но се държеше брутално с неотзивчивите арестанти. Не пропускаше случай да напълни джоба си, а такива случаи му се предоставяха в изобилие. Скубеше предимно афроамериканската общност, защото смяташе, че те никога няма да се оплачат от него на белите му колеги. И правилно смяташе.

Сега разбирате ли какво имам предвид, като казвам, че нямам желание да чувам хорските мисли? Е, имаше и по-безобидни разкрития, като например мнението на Арлийн, че Чарлси Тутън заслужава по-свестен съпруг, или пък това, че Хойт Фортънбъри е одрал неволно чужда кола на паркинга и се е измъкнал, без да уведоми собственика.

Ако решите да ме питате какво правя с всичката тази информационна плява, веднага ще ви отговоря — нищо не правя. Убедих се на собствен гръб, че няма полза да се намесвам, защото от цялата работа никой не става по-щастлив, но за сметка на това странната ми дарба привлича излишно внимание и после цял месец всички стоят на тръни в мое присъствие. Тайните в главата ми са повече от парите във Форт Нокс. И са заключени също толкова здраво.

Не мога да отрека, че повечето от тези любопитни факти не оказваха съществена промяна върху цялостната житейска схема, докато поведението на Елси караше много хора да се чувстват нещастни. Имах желание да го спра, но нямах представа как. Елси беше много хитър и умееше да държи заниманията си в тайна от всеки, който разполагаше с достатъчно власт да му потърси сметка. Макар че изобщо не бих се изненадала, ако Бъд Диърборн се преструваше на сляп.

— Полицай Бек — казах. — Джейсън ли търсите?

— Шерифът ме помоли да намина и да огледам наоколо за евентуални нередности.

— И открихте ли нещо?

— Не, госпожице, не съм.

— Началникът на Джейсън каза, че вратата на пикапа му била отворена.