Мъртви за света

Отдъхнах си — никой не подозираше лично мен. Просто рутинна процедура. За съжаление, Ерик също усети облекчението ми. Нали съм пила от кръвта му и сме свързани на друго ниво. Той се изправи и тръгна към кухнята. Какво ли беше намислил?

— Не съм я виждала от онази нощ — казах аз. Не лъжех, просто не уточнявах часа. — Нямам представа къде може да е сега — това пък беше стопроцентова истина.

— Оказва се, че никой не е виждал Деби след края на битката — каза Аманда. — Тръгнала си е сама със собствената си кола.

Ерик се върна обратно във всекидневната и аз отново се напрегнах.

— Някой виждал ли е колата й? — попита Ерик.

Дори не подозираше, че той самият я беше скрил.

— Не. Ни вест, ни кост — каза Аманда. Ни вест, ни кост? За кола? — Сигурна съм, че е избягала някъде, за да преодолее на спокойствие унижението и яда си. Да се отрекат публично от теб! Това е просто ужасно. От години не съм чувала някой да е произнасял тези думи.

— Семейството й не допуска ли подобен вариант? Че е заминала някъде, за да… ъм… обмисли нещата?

— Те се страхуват, че може да се е самоубила — изсумтя Аманда. Явно и двете смятахме, че Деби не е от онези, които ще посегнат на живота си. — Даби не би посегнала на живота си — явно Аманда имаше смелостта да го каже на глас, за разлика от мен.

— Алсид как приема всичко това? — тревожно попитах аз.

— Той няма как да се включи в издирването, след като се отрече от нея. Държи се така, сякаш изобщо не го интересува, но забелязах, че полковникът му се обажда, за да го информира какво се случва. Впрочем засега нищо не се случва — Аманда се изправи и аз я изпратих до вратата. — Напоследък все някой изчезва безследно — отбеляза тя. — Но ето че брат ти се завърна; Ерик също е намерил старото си „аз“, както изглежда — тя хвърли язвителен поглед към вампира, за да му даде да разбере, че не храни топли чувства към старото му „аз“. — Сега и Деби изчезна, но може би тя също ще се появи отнякъде, рано или късно. Съжалявам за безпокойството.

— Няма проблем. Успех в издирването — казах аз, макар че при тези обстоятелства пожеланието ми звучеше безсмислено. Вратата хлопна зад гърба на Аманда. Отчаяно ми се прииска да тръгна след нея, да се кача в колата си и да потегля към „Мерлот“.

Но се насилих да се обърна. Ерик стоеше прав в средата на всекидневната.

— Тръгваш ли? — попитах аз. Не успях да прикрия радостта си.

— Да. Трябва да тръгваш на работа — припомни ми той, сякаш аз не знаех.

— Така е.

— Това яке е твърде тънко за сезона — внимателно отбеляза той. — Но палтото ти е в ужасно състояние.

Бях го изпрала със студена вода, но така и не ми остана време да проверя дали петната са изчезнали. В момента висеше на закачалка на задната веранда. Значи това е правил Ерик! Търсил е палтото ми. Намерил го е и хубаво го е огледал.

— Всъщност — каза той, преди да отвори вратата, — аз бих го изхвърлил. Дори бих го изгорил — после прекрачи прага и внимателно затвори вратата след себе си.

Бях абсолютно сигурна, че на следващия ден ще ми изпрати ново палто — в голяма луксозна кутия, с панделка отгоре, вързана на фльонга. Щеше да е точният размер и щеше да е топло. И ужасно скъпо.

Оказа се яркочервено, с подвижна подплата, сваляща се качулка и полирани копчета от черупка на костенурка.