Мъртви за света

Прекарах доста време будна в леглото си, размишлявайки върху събитията от изминалия ден. Ерик се намираше в нещо като програма за защита на свидетели, а от мен се изискваше да осигуря безопасността на убежището му. Никой на този свят — с изключение на Джейсън, Пам и Чоу — нямаше представа къде всъщност се намираше главатарят на Окръг 5 точно в този момент.

А в този момент той тъкмо се пъхаше в постелята ми.

Нямах желание да отварям очи и да започвам да се разправям с него. Намирах се в онова приятно състояние между съня и будуването. Предишната нощ, когато отново се пъхна в леглото ми, Ерик бе толкова уплашен, че събуди у мен майчински инстинкт и желание да го държа за ръката, за да му вдъхна увереност. Но тази вечер това не ми се струваше чак толкова нормално.

— Студено ли ти е? — промърморих аз, щом го усетих да се примъква по-близо до мен.

— Аха — прошепна той.

Лежах по гръб и се чувствах толкова удобно, че нямах никакво желание да шавам. Ерик се обърна с лице към мен и прехвърли ръка през талията ми; после застина неподвижно и повече не помръдна. След кратко колебание аз също се отпуснах и престанах да се съпротивлявам на умората. Миг по-късно вече бях мъртва за света.

Когато отворих очи, вече бе сутрин и телефонът звънеше. Естествено, бях сам в леглото си, а през отворената врата виждах малката спалня от другата страна на коридора. Вратата на килера зееше отворена. Очевидно Ерик бе забравил да я затвори след себе си, когато се е прибирал в светлоустойчивата си бърлога.

Днес слънцето грееше по-ярко и навън беше по-топло — около пет градуса, с тенденция да достигнат до десет. Чувствах се в много по-добро настроение в сравнение с предишния ден по същото време. Вече знаех какво се случваше; или поне знаех в общи линии какво очакваше от мен и как щяха да протекат следващите няколко дни. Или поне така си мислех. Но когато вдигнах слушалката, веднага разбрах, че съм доста далеч от истината.

— Къде е брат ти? — кресна шефът на Джейсън, Шърли Хенеси. Мъж с такова име може да докара усмивка на лицето ти, но само до момента, в който застанеш очи в очи с него. Тогава разбираш, че най-добре ще е да запазиш усмивката си за себе си.

— Откъде де знам? — смело отвърнах аз. — Сигурно е останал да преспи у някоя приятелка.

Шърли, когото всички наричаха Баракудата, никога, ама никога не беше звънял тук, за да издирва Джейсън. Всъщност бих се изненадала, ако изобщо някога му се е налагало да звъни, където и да било. Поне в едно нещо Джейсън наистина си го биваше — пристигаше на работното място точно навреме и изглеждаше зает до приключването на работния си ден, макар че аз до ден-днешен не проумявах за какво точно му плащаха. Паркираше лъскавия си пикап на служебния паркинг, прехвърляше се в друг пикап с надпис „Община Ренард“ на вратата и обикаляше наоколо, за да дава разпореждания на пътно-ремонтните екипи. Понякога работата му изискваше да слиза от пикапа, да стърчи прав до група мъже и заедно с тях да гледа втренчено големи дупки на пътя или встрани от него.

Прямотата ми накара Баракудата да си глътне езика.

— Суки, не ти отива да приказваш такива неща! — възкликна той, потресен до дъното на душата си, че една неомъжена девойка е в състояние да говори за похожденията на брат си.

— Искаш да кажеш, че Джейсън не се е появил на работа? Звъня ли на домашния му телефон?

— Да, и на двата ти въпроса — отвърна Баракудата, който — моите уважения — не беше някой глупак. — Дори изпратих Ботуша у тях. „Ботуша“ (закон божи е всеки работник в пътно-ремонтната бригада да си има прякор), или Антонио Гулиелми, никога не е напускал пределите на Луизиана и Мисисипи. Същото можеше да се каже за баща му и майка му, че и за бабите и дядовците му, макар да се носеше слух, че веднъж ходили до Брансън да гледат някакво шоу.

— Пикапът ме там ли е бил? — попитах аз и усетих как започват да ме побиват ледени тръпки.

— Да — отвърна Баракудата. — Бил паркиран пред къщата, с ключовете на таблото. Вратата зеела отворена.

— На пикапа или на къщата?

— Какво?

— Коя врата е зеела отворена?

— О, на пикапа.

— Лоша работа, Баракуда — изпъшках аз. Вече ме тресеше от тревога.

— Кога го видя за последно?

— Снощи. Намина да ме види и си тръгна към… чакай да си спомня… трябва да е било между девет и половина и десет.

— Сам ли дойде?

— Да — чистата истина. Джейсън действително дойде сам.

— Мислиш ли, че трябва да се обадя на шерифа? — попита Баракудата.

Прокарах длан през лицето си. Нямах готовност за подобно развитие, колкото и тревожна да изглеждаше ситуацията.

— Нека изчакаме още един час — предложих. — Ако не се довлече на работа в рамките на един час, обади ми се. Ако се появи, накарай го да ми се обади. А ако се наложи да уведомяваме шерифа, май е редно аз да го направя.

Побързах да затворя, преди Баракудата да е повторил казаното дотук още няколко пъти, защото той предпочиташе да си говорим, отколкото да остане сам с тревогите си. Не, не мога да чета мисли по телефона; усетих го по гласа му. Познавам Баракудата Хенеси от години. Беше приятел на баща ми.