Мъртви за света

Полицай Бек побърза да се отърве от мен — под предлог, че трябва да доведе следовател, за да направят допълнителен оглед, — и обеща да ме държи в течение. Но аз знаех — директно от мозъка му, — че той криеше нещо от мен и споменаването на Карла Родригес имаше за цел да отвлече вниманието ми в друга посока.

Освен това изглеждаше много по-уверен, че става въпрос за престъпление, и аз даже очаквах да конфискува пушката ми като веществено доказателство. Но Елси Бек не спомена нищо по този въпрос. Аз също.

Честно казано, всичко това ме разтърси много повече, отколкото ми се искаше да призная дори пред себе си. Когато тръгнах да търся брат си, бях убедена, че с него всичко е наред — че просто се е завеял някъде (или по-скоро се е залежал, ха-ха!). Допусках, че може да се е забъркал в някоя безобидна неприятност, както неведнъж му се е случвало. Но дори и за миг не съм вярвала, че нещата могат да бъдат толкова сериозни.

Не разполагах с мобилен телефон — все не успявах да отделя пари за подобна покупка, — затова потеглих с колата към вкъщи. Запитах се на кого бих могла да се обадя и отговорът ме отчая — на никого. А и какво бих могла да споделя? Все още нямах новини за Джейсън. Почувствах се ужасно самотна, за пореден път. Но просто не исках да бъда „жената в беда“, която цъфва на прага на приятелите си, за да ги занимава с проблемите си.

Очите ми плувнаха в сълзи. Така ми се искаше баба ми да е жива! Отбих встрани от пътя и си ударих един шамар по бузата. После се нарекох с няколко обидни имена.

Шривпорт. Трябваше да отида в Шривпорт и да се срещна с Дови и Карла Родригес. Освен това бих могла да се видя с Пам и Чоу, за да разбера дали не знаят нещо във връзка с изчезването на Джейсън. Само че до събуждането им имаше доста време и щеше да ми се наложи да вися в празния клуб до залез-слънце, ако изобщо се намереше някой да ми отвори. Но просто не можех да стоя у дома и да чакам. Ако попаднех на хора от персонала на „Вамптазия“, бих могла да прочета мислите им и току-виж съм открила нещо интересно.

От една страна ако отидех до Шривпорт, щях да изгубя връзка с тукашните събития. От друга страна, щях да върша нещо и нямаше да се чувствам безполезна.

Докато стоях и се чудех дали дилемата ми има трета или четвърта страна, се случи нещо неочаквано.

Нещо още по-странно от всички днешни събития, взети накуп. Както си седях в колата — обляна в сълзи, насред нищото, встрани от пустия общински път, — зад мен спря лъскаво, черно, чисто ново „Камаро“. Пътническата врата се отвори и оттам слезе разкошна жена, висока поне метър и осемдесет. Естествено, веднага си я спомних; тя беше атракцията на новогодишното парти в „Мерлот“. На шофьорското място седеше Тара Торнтън, моя приятелка от училище.

Странна работа, помислих си аз, вперила празен поглед в огледалото за обратно виждане. Не бях виждала Тара от седмици — откакто случайно се засякохме във вампирски бар в Джаксън, Мисисипи. Тя придружаваше един вампир на име Франклин Мот — красив, излъскан, опасен и изтънчен, макар и на преклонна възраст.

Тара винаги изглежда страхотно. Има черна коса, тъмни очи, гладка мургава кожа и достатъчно мозък в главата си, за да върти собствен магазин за модерно дамско облекло „При Тара“. (Е, „модерно“ по стандартите на Бон Темпс, разбира се.) Помежду ни се зароди приятелство, защото и двете произхождаме от семейства, белязани от тежка житейска драма.

Ала тази висока жена хвърляше сянка дори върху Тара. И тя имаше тъмна коса, но нейната грееше отдалеч с яркочервените си кичури. Тъмните й бадемови очи изглеждаха неестествено големи на фона на млечнобялата й кожа; краката й бяха дълги и прави като сгъваема стълба, а бюстът й — щедър дар от природата — просто преливаше от деколтето. Носеше яркочервени дрехи от глава до пети и червило в същия цвят.

— Суки — извика Тара. — Всичко наред ли е? — тя внимателно пристъпваше към кората ми със забит в краката си поглед, за да не повреди високите токчета на лъскавите си кафяви ботуши. Аз не бих ги изтърпяла и пет минути. Прекарвам твърде дълго време в тичане напред-назад с табла в ръка, за да тормозя краката си с нещо, което служи единствено за красота.

В тревистозеления си пуловер и тъмносив панталон Тара изглеждаше преуспяла, привлекателна и самоуверена млада жена.

— Тъкмо се гримирах, когато чух по полицейската честота на радиостанцията ми, че нещо се е случило в къщата на Джейсън — каза тя и се настани на съседната седалка, за да ме прегърне. — Веднага тръгнах насам и те видях да излизаш от алеята му. Какво става? — жената в червено стоеше права с гръб към колата и тактично гледаше в посока към гората.

Обожавах баща си и винаги съм знаела, че на каквото и да ме е подлагала майка ми, го е правила за мое добро (поне успя да го внуши както на мен, така и на себе си). Но с родителите на Тара нещата стояха много по-различно. Те и двамата бяха лоши хора — алкохолици и скандалджии — и по-големите братя и сестри на Тара напуснаха дома им при първа възможност, оставяйки нея, като най-малка, да плаща цената за тяхната свобода.