Мъртви в Далас

И без да се обръщам, знаех, че Бил стои облегнат на стената зад мен, готов на всичко. Въздъхнах дълбоко и пристъпих към същинската част на рискованото начинание.

— Бетани, как се чувстваш? — кротко попитах аз.

— Откъде знаеш името ми? — учуди се тя и тръгна да се надига от мястото си. Седеше на пластмасов стол с колелца и аз бързо го завъртях към себе си. Стан продължаваше да заема челното място на масата. Падаше се зад гърба ми, отляво.

— Много неща знам за теб — отвърнах аз, опитвайки се да изглеждам любезна и компетентна. Започнах да събирам мислите й от въздуха като ябълки от отрупано с плод дърво. — Като дете си имала куче на име Джаф, а майка ти прави най-вкусния кокосов сладкиш на света. Веднъж баща ти проиграл на карти голяма сума пари и ти си заложила видеото си, за да му спестиш разправиите с майка ти.

Бетани зяпна от изненада, напълно забравила — или поне така изглеждаше, — че животът й виси на косъм.

— Изумително! Ти да не си екстрасенс? От онези, дето ги дават по телевизията?

— Не, Бетани, не съм екстрасенс — отрязах я аз. — Аз съм телепат и в момента чета мислите ти, включително и онези, за които дори не подозираш. Първо ще ти помогна да се отпуснеш, а после заедно ще възстановим събитията от дежурството ти в бара — не днешното, а онова отпреди пет нощи. — Хвърлих поглед към Стан и той кимна одобрително.

— Но аз въобще не съм си мислила за маминия сладкиш!

Опитах се да потисна въздишката си.

— Напротив, помисли си, макар и несъзнателно. Съвсем за кратко, когато погледна към най-бледата вампирка — Изабел, — защото лицето й е бяло като глазурата на сладкиша. После ти мина през ум, че сигурно ще липсваш на родителите си така, както на теб ти липсва кучето Джаф.

Голяма грешка от моя страна; Бетани се завърна в реалността и отново започна да плаче.

— И защо си тук? — попита тя през сълзи.

— Тук съм, за да ти помогна да си спомниш.

— Но нали каза, че не си екстрасенс?

— Не съм. — А може би грешах? На моменти подозирах, че тази моя „дарба“ все още не се е проявила в цялата си дълбочина. А допреди да срещна Бил, винаги съм я смятала за проклятие, а не за „дарба“. — Някои екстрасенси могат да докосват предмети и да извличат от тях информация за собственика им. Други получават видения за миналото и бъдещето. Трети твърдят, че общуват с духовете на мъртвите. Аз съм телепат и умея да чета мислите на някои хора. Не е изключено да мога и да изпращам мисли, но никога не съм пробвала. — Сега вече познавах и друг телепат и можех да проведа някой и друг експеримент. Идеята ми се стори примамлива, но аз я прогоних от ума си, поне засега. Трябваше да се концентрирам върху настоящия работен проект.

Преместих се още по-близо до Бетани и набързо обмислих стратегията си. Бях още новак в целенасоченото „подслушване“ на чужди мисли. Обикновено се мъчех да ги избягвам. А сега трябваше да приема това като служебен ангажимент, от който зависеше животът на Бетани. Че и моят.

— Виж сега, Бетани, ето какво ще направим. Ти ще си спомниш въпросната вечер, а аз ще те придружа. В съзнанието ти.

— Ще боли ли?

— Ни най-малко.

— А после?

— После си тръгваш.

— Вкъщи?

— Разбира се. — С леко променена памет, която няма да включва нито мен, нито тази вечер. Рядка проява на вампирска милост.

— Няма ли да ме убият?

— Не, разбира се.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. — Намерих сили дори за усмивка.

— Добре — колебливо рече тя. Наместих стола й така, че да не вижда Стан над рамото ми. Нямах никаква представа какво правеше той, но сега трябваше да накарам Бетани да се успокои, а бялото му като платно лице едва ли щеше да й помогне.

— Красива си — неочаквано каза тя.

— Благодаря, ти също. — Е, при други обстоятелства би изглеждала по-красива, предполагам. Бетани имаше твърде малка уста или твърде голямо лице и това й придаваше вечно намръщен вид, но пък има мъже, които си падат по нацупени момичета. Имаше гъста и непокорна кестенява коса, беше слаба, с малки гърди. И понеже я наблюдаваше друга жена, Бетани се тревожеше за измачканите си дрехи и размазания си грим. — Изглеждаш прекрасно — тихо казах аз и улових дланите й в своите. — Сега ще се подържим за ръце известно време. Не те свалям, кълна се! — Тя се изкиска и пръстите й лекичко се отпуснаха. И тогава започнах да говоря.

Тепърва трябваше да свиквам с новата си роля. Вместо да потискам телепатичните си способности, аз ги развивах, с подкрепата на Бил. Използвах човешкия персонал във „Вамптазия“ за лабораторни мишки. Бях открила, и то почти случайно, че мога да хипнотизирам хората за нула време. Без да ги омагьосвам или нещо подобно, получавах плашещо лесен достъп до съзнанието им. Когато разбереш кое е онова, което истински успокоява даден човек, не е трудно да го приведеш в състояние, близко до транс.

— Какво ти доставя най-голямо удоволствие, Бетани? — попитах аз. — Да ходиш на масаж? Или може би на маникюр? — Взрях се внимателно в мислите на Бетани и избрах най-бързия път до целта си.