Мъртви в Далас

— Защо? — Зяпнах от изненада и сведох поглед към новата си придобивка. Интересно на кого би могла да попречи?

— В чантите могат да се скрият разни неща. — Като например заострени колове? — Просто пъхни ключа за стаята в… тази пола има ли джоб?

— Не.

— Ами… пъхни го в бельото си тогава. Запретнах полата си, за да покажа на Бил в какво точно бельо ме кара да пъхам ключове. Изражението на лицето му не можеше да се опише с думи.

— Това… на това ли му викат… прашки?

— На това. Не виждам никакъв смисъл да изглеждам професионално и под костюма.

— А каква кожа крие този костюм… майко мила — измърка той. — Гладка като коприна.

— Аха, за какво са ми копринени чорапи, нали? — ухилих се аз и пъхнах пластмасовия правоъгълник, тоест „ключ“, под една от страничните лентички.

— Опасявам се, че няма да се задържи там — каза той с блеснал поглед. — Може да се наложи да се разделим и ключът трябва да е у теб. Премести го другаде.

Преместих го.

— Ох, Суки… как ще го извадиш оттам, ако трябва да реагираш бързо? Трябва да… ах, трябва да тръгваме. — Бил впрегна цялата си воля и слезе от облаците.

— Добре, щом настояваш — казах аз и пригладих полата си.

Той ме изгледа мрачно, потупа се по джобовете, както правят мъжете преди тръгване. Странен, типично човешки жест, който ме развълнува необяснимо. Кимнахме си един на друг и се отправихме към асансьора. Изабел Бомон сигурно вече ни чакаше, а доколкото можех да преценя от кратката ни среща, това едва ли я радваше.

Древната вампирка, чийто човешки облик изглеждаше на не повече от трийсет и пет, стоеше точно там, където се разделихме.

В този хотел тя можеше да се държи естествено, което включваше обичайната за вампирите способност да застиват неподвижно толкова дълго, колкото те си решат. Хората непрекъснато шават. Нещо отвътре ги дърпа да си намират работа или просто да нервничат. Вампирите могат просто да заемат определено пространство, без да се чувстват длъжни да оправдават присъствието си пред когото и да било. Когато излязохме от асансьора, Изабел по нищо не се различаваше от статуя. Човек спокойно можеше да си закачи шапката върху нея, макар че по-късно горчиво щеше да съжалява.

Щом приближихме на около два метра от нея, предупредителната й система се включи. Очите на Изабел се стрелнаха към нас, а дясната й ръка трепна като задвижена от електрически ток.

— Елате с мен — каза тя и се плъзна към вратата. Бари едва успя да я отвори навреме. Забелязах, че хлапето предвидливо наведе глава, когато тя го подмина. Всички слухове за кръстосване на поглед с вампир са верни, да знаете.

Както можеше да се очаква, колата на Изабел беше черен „Лексус“, оборудван с всички възможни допълнителни приспособления. Вампирите не се возят в „сапунерки“. Изабел изчака да си сложа колана (те двамата с Бил не си направиха този труд) и чак тогава потегли. Движехме се по една от главните улици на Далас. В продължение на пет минути Изабел просто мълчеше, но после внезапно се стресна, сякаш се сети за нечии инструкции.

Колата зави наляво. През прозореца се виждаше някаква поляна, а насред нея — неясните очертания на нещо голямо, което приличаше на историческа забележителност. Изабел вдигна дългия си, кокалест пръст и посочи вдясно.

— Тексаското училищно книгохранилище9 — изрецитира тя като по учебник. Звучеше така, сякаш някой й беше наредил да ме информира за това. Интересна работа. Проследих пръста й и огледах тухлената сграда с голям интерес, макар да очаквах нещо много по-забележително.

— Това ли е затревеното хълмче10! — възкликнах развълнувано аз, сякаш виждах дирижабъла „Хинденбург“ или нещо още по-невероятно.

Плитката на Изабел едва доловимо трепна и аз приех това за кимване.

— Сега там има музей — каза тя.

Гледай ти! Ето това е нещо, което си струва да се види на дневна светлина. Ако останехме в града достатъчно дълго, щях да се поразходя насам. А може и такси да поръчам, докато Бил е в ковчега си.

Бил ми се усмихна през рамо. Умееше да усеща и най-леките промени в настроението ми, което в осемдесет процента от случаите беше просто чудесно.

Пътувахме още поне двайсет минути. Излязохме от централната градска част и навлязохме в жилищната зона. Отначало къщите имаха вид на скромни четвъртити кутийки, но постепенно започнаха да трупат маса като напомпани със стероиди. Крайната ни цел се оказа огромно имение, натъпкано като с обувалка в тясно парче земя, което изглеждаше изключително нелепо дори в тъмното.

Най-накрая пристигнахме, макар да нямах нищо против да обикаляме Далас до съмване.