Мъртви в Далас

Паркирахме на улицата пред архитектурното недоразумение и Бил галантно ми отвори вратата. Застинах права за момент, неспособна да направя първата крачка към… новия проект. Веднага усетих, че вътре гъмжи от вампири. По същия начин бих усетила и присъствието на хора. Само че вместо положителните мисловни вълни, които излъчваха хората, виждах… трудно ми е да го изразя с думи. Във вътрешното пространство на къщата зееха дупки, а във всяка дупка се спотайваше вампир. Направих няколко крачки към вратата и там — слава богу — долових полъх на човешка мисъл.

Над входната врата светеше фенер и се виждаше ясно, че къщата е изградена от бежови тухли с бели фуги. Фенерът очевидно светеше заради мен, защото зрението на вампирите е много по-развито от това на хората. Изабел ни поведе към входната врата, опасана с тухлена арка и накичена с изискан венец от бръшлян и сухи цветя, който скриваше шпионката. Къщата идеално се вписваше в цялостния облик на квартала и по нищо не личеше, че се обитава от вампири.

Прекрачих прага след Изабел и преброих четирима още в антрето, двама в коридора и поне шестима в просторната кухня, в която можеха да се приготвят ястия за двайсет души едновременно. Очевидно къщата беше купена в готов вид, защото вампирите нямат нужда от големи кухни. На тях им трябва единствено хладилник — за синтетичната кръв, и микровълнова печка — за затоплянето й. Те просто няма какво да готвят.

До мивката стоеше висок като върлина човек и миеше чинии. Значи в къщата все пак живееха и хора. Когато минахме покрай него, мъжът ни кимна за поздрав. Носеше очила и риза с навити ръкави. Нямаше как да си поговоря с него, защото Изабел бързаше да ни отведе в голямата зала.

Бил изглеждаше напрегнат. Не можех да чета мислите му, признавам, но го познавах достатъчно добре, за да усетя в какво настроение е само по походката или положението на раменете му. Никой вампир не се чувства удобно на територията на друг вампир. Тяхната общност се подчинява на система от строги правила и закони, само че — за разлика от хората — те просто се стараят да ги пазят в тайна. Но в процеса на общуването ми с тях нещата полека-лека ми се изясняваха.

Измежду всички вампири в къщата с лекота разпознах главатаря. Седеше заедно с неколцина от тях на дългата маса в просторната стая. Беше луд за връзване. Поне на пръв поглед. После осъзнах, че старателно се опитва да изглежда такъв. Иначе беше коренно… различен. Вчесана назад руса коса; слаб, с невзрачно телосложение; очила с черни рамки — без диоптър, естествено; памучна риза на райета, напъхана в добре изгладен панталон. Беше блед — е, то се подразбира — и луничав, с невидими мигли и едва забележими вежди.

— Бил Комптън — каза главатарят.

— Стан Дейвис — каза Бил.

— Добре дошли в града. — В гласа на Стан Дейвис се долавяше лек чуждестранен акцент. Някога се е казвал Станислав Давидович, помислих си аз и бързо прогоних тази догадка от съзнанието си. Ако някой от тях разбереше, че от време на време долавям по някоя мисъл от тишината в главите им, щях да остана без капчица кръв за секунди.

Дори Бил не знаеше това.

Старателно натиках всичкия си страх в най-дълбоките гънки на мозъка си и се изправих пред втренчените им погледи в цялата си прелест. Чувствах се като на рентген.

— Изглежда ми напълно подходяща — обърна се той към Бил. Трябваше да го приема като комплимент, предполагам. Един вид, потупване по рамото.

Бил наведе глава.

Вампирите не си губят времето в празни приказки. При подобни обстоятелства човек би попитал Бил как я кара шефът му Ерик; би ни запознал с присъстващите в стаята или поне с по-важните от тях. Човек — да, но не и Стан Дейвис — вампирски началник. Той вдигна ръка и един млад вампир с лъскава черна коса и испански черти моментално напусна стаята. Минута по-късно се върна, стиснал за ръка някакво момиче. Човек. Щом ме видя, девойката взе да пищи и да се дърпа.

— Помогни ми — пищеше тя. — Трябва да ми помогнеш!

Глупачка! Как да й помогна в това гнездо на вампири? Нелепа молба, просто абсурдна. Повторих си го бързо наум няколко пъти, за да мога да се съсредоточа върху предстоящата работа.

Потърсих погледа й и вдигнах пръст, за да я накарам да млъкне. Очите на момичето се фокусираха върху мен и тя веднага се подчини. Не притежавам хипнотичен вампирски поглед, но изобщо не съм страшна на вид. Изглеждам като всяко средностатистическо момиче, което си вади хляба с нископлатена работа в който и да било град от южните щати, — руса, млада, с пищна пазва и слънчев загар. Напълно възможно е да не изглеждам много умна. Струва ми се, че мнозинството от хората (и вампирите) приемат, че щом си хубавка, руса и работиш като обслужващ персонал, то задължително си глупава.

Обърнах се към Стан Дейвис; вътрешно ликувах, че Бил е зад гърба ми и ме подкрепя безмълвно.

— Господин Дейвис, разбирате, надявам се, че ми е нужна по-усамотена обстановка за разпита на това момиче. Освен това трябва да знам какво точно искате от нея.

Девойчето взе да хлипа. Тихо и сърцераздирателно, но изключително дразнещо предвид обстоятелствата.