Мъртви в Далас

Дейвис ме погледна право в очите. Не се опитваше да ме омагьоса или подчини, просто ме изучаваше.

— Доколкото разбирам, телохранителят ти знае какви са условията на договора ми с неговия началник — каза Стан Дейвис. Ясно, разбрах. Смятаха ме за низша човешка твар. Все едно пилето да говори на клиента в „Кей Еф Си“. Но аз все пак исках да съм наясно какво очакват от мен.

— Известно ми е, че сте постигнали споразумение с Район 5 — казах аз с възможно най-спокоен глас, — и ще направя всичко, което е по силите ми. Но не мога да започна, без да знам каква е целта на задачата ми.

— Искаме да разберем къде е нашият брат — отвърна Стан след дълго мълчание.

Положих огромно усилие да прикрия изумлението си.

Както споменах, някои вампири — като Бил — живеят сами. Други се чувстват по-сигурни в група, наречена „гнездо“. Щом поживеят известно време заедно, започват да се смятат за братя и сестри, а някои гнезда оцеляват в продължение на десетилетия. (Разправят, че в Ню Орлиънс една такава група просъществувала цели два века.) Преди да тръгнем от Луизиана, Бил ме уведоми, че гнездото на даласките вампири е доста голямо.

Стана ми ясно, и то без да съм мозъчен хирург, че за властен вампир като Стан е не просто необичайно, а направо унизително да изгуби един от своите братя по гнездо.

А вампирите обичат да ги унижават точно толкова, колкото и хората.

— Опишете обстоятелствата, ако обичате — казах аз, без да влагам каквито и да било емоции.

— Моят брат Фарел не се е прибирал в гнездото от пет нощи — каза Стан Дейвис.

Не се съмнявах, че вече са претърсили любимите ловни полета на Фарел и са разпитали всички обитатели на гнездото му, но въпреки това отворих уста да попитам, като типичен представител на човешката общност. Но точно в този момент Бил докосна рамото ми. Обърнах се и той едва забележимо поклати глава. Въпросът ми би прозвучал крайно нетактично.

— А момичето? — попитах аз вместо това. Тя продължаваше да мълчи, но цялата се тресеше от страх. Единственото нещо, което я държеше на крака, беше ръката на вампира испанец.

— Работи в клуба, където Фарел е бил видян за последно. Барът е наша собственост, „Крилото на прилепа“. — Нощните заведения бяха любимо бизнес начинание за вампирите по обясними причини. Не че не можеха да отворят и денонощно ателие за химическо чистене, да речем, но един претъпкан с кръвопийци нощен клуб привличаше клиентите неудържимо.

През последните две години вампирските барове стояха на челно място в класацията за нощни забавления. Жалките хорица, които си падаха по кръвопийци, редовно висяха в техните клубове и се чудеха как да привлекат вниманието им, като за тази цел прибягваха дори до маскарадни костюми. Върволици от туристи ходеха там от чисто любопитство и със зяпнала уста наблюдаваха както живите мъртъвци, така и техните поклонници. Рискова работна среда, откъдето и да го погледнеш.

Погледнах испанския вампир и му дадох знак да остави момичето на стола до мен. Затворих очи и се приготвих да вляза в съзнанието й.

Казваше се Бетани. На двайсет и една. Смятала се за луда глава и лошо момиче. И през ум не й минавало в каква беля може да я вкара това. До този момент. Приела работата в „Крилото на прилепа“, за да докаже бунтарската си същност — едно решение, за което можеше да плати с живота си. Отново се обърнах към Стан Дейвис.

— Наясно сте — казах аз, поемайки огромен риск, — че ако тя предостави исканата от вас информация, трябва да си тръгне оттук невредима, нали така? — Той бе заявил, че е запознат с условията по договора, но аз исках да съм сигурна.

Бил тежко въздъхна зад гърба ми. Горкичкият! Стан Дейвис се ядоса толкова много, че очите му започнаха да хвърлят искри.

— Да — изплю най-накрая той и вампирските му зъби се показаха от възбуда. — Наясно съм. — Погледите ни се срещнаха за секунда. И двамата знаехме, че ако това се случваше две години по-рано, даласките вампири щяха да отвлекат Бетани и да я подложат на такива мъчения, че да извлекат не само цялата информация от съзнанието й, но и малко отгоре.

Излизането им на светло имаше своите преимущества, но и съответната цена. Цената в този случай бяха моите услуги.

— Как изглежда Фарел?

— Като каубой. — Стан звучеше напълно сериозно. — Носи една от онези тънки вратовръзки, джинси и риза с копчета от изкуствени перли.

Даласките вампири очевидно не си падаха по висша мода. Да бях си облякла униформата, да му се не види!

— Какъв цвят са очите и косата му?

— Кестенява коса, леко прошарена. Кафяви очи. Широка челюст. Ръст… около… метър и осемдесет.

— Стан очевидно прехвърляше наум единиците от една измервателна система в друга. — Около трийсет и осем годишен според човешките представи. Слаб, гладко избръснат.

— Искате ли да отведа Бетани в някоя по-усамотена стая? — дипломатично предложих аз.

Стан махна с ръка толкова бързо, че едва не пропуснах движението му, и след секунда — буквално — всички вампири, с изключение на Бил и самия Стан се изпариха от кухнята.