Мъртви в Далас

— Не познаваме вампира, с когото Фарел е влязъл в тоалетната — обади се най-после Стан. Доста лаконичен отговор след цялото това мислене. Може да се е канел да ми даде по-подробно обяснение, но да е стигнал до извода, че не съм достатъчно умна, за да го разбера. Много важно! Предпочитах да съм подценявана, отколкото надценявана. А и какво значение всъщност имаше? Но все пак запомних въпроса си, за да му потърся отговор по-късно.

— А кой е този служител от охраната?

— Казва се Ре-Бар — отвърна Стан. В интонацията му се усещаше лека антипатия. — Той е вампирски поклонник.

Гледай ти! Работа мечта. Хем работи за тях, хем се забавлява. На това му се вика късмет.

— Но какво би могъл да направи той, ако някой вампир започне да буйства? — попитах аз от чисто любопитство.

— Негова грижа са само хората. Установихме, че вампирите охранители не умеят да контролират силата си.

Изобщо не исках да си го представям.

— Ре-Бар тук ли е?

— След малко ще го доведат — отвърна Стан, без да се консултира с никого от обкръжението си. Очевидно контактуваше с тях чрез телепатия. За пръв път ставах свидетел на подобно нещо. Можех да се обзаложа, че Ерик не умее да прониква в мислите на Бил. Явно Стан притежаваше специална дарба.

Докато чакахме, Бил се настани на стола до мен и улови ръката ми. Миличкият ми! Разбираше ме и без думи. Опитах се да се отърся от напрежението и да събера сили за следващия сеанс. Но имаше нещо около вампирите в Далас, което ме притесняваше, и то сериозно. Тревожеше ме и клиентелата на бара, особено мъжът, който ми изглеждаше познат отнякъде.

— О, не! — внезапно извиках аз, след като се сетих откъде го познавам.

Вампирите се изправиха на нокти.

— Какво, Суки? — попита ме Бил.

Стан изглеждаше като изсечен от лед. Очите му наистина светеха в зелено, не си въобразявах.

Взех да заеквам от бързане да им разкажа всичко.

— Свещеникът! — обърнах се аз към Бил. — Мъжът, който ме дърпаше на летището и после избяга. Той беше в бара. — Различната обстановка и цивилните дрехи ме бяха заблудили по време на сеанса ми с Бетани, но сега вече бях сигурна.

— Ясно — бавно изрече Бил. Той имаше невероятна памет и изобщо не се съмнявах, че лицето на свещеника е запечатано там като на снимка.

— Още на летището се усъмних, че не е свещеник, а сега вече знаем, че е бил в бара по същото време, когато Фарел е изчезнал — казах аз. — Облечен в нормални дрехи. Без бялата якичка и черното расо.

В стаята се възцари мълчание.

— Но този човек, този… мним свещеник… не би могъл да отведе Фарел против волята му дори и с помощта на двамата си придружители — деликатно отбеляза Стан.

Наведох глава и се загледах в ръцете си. Не исках да изричам подозрението си на глас. Бил, също като мен, мъдро запази мълчание.

Най-сетне Стан Дейвис, главен вампир на Далас, каза:

— Бетани си спомни, че някой е влязъл в тоалетната с Фарел. Вампир, когото не познавам.

Кимнах, като старателно избягвах погледа му.

— Значи този вампир е помогнал за отвличането на Фарел.

— Фарел гей ли е? — невинно попитах аз, все едно въпросът току-що ме е цапнал по челото.

— Има предпочитания към мъже, да. Мислиш, че…

— О, не, нищо не мисля — отвърнах аз и подкрепих думите си с усилено клатене на глава. Бил стисна пръстите ми… ох… доста болезнено.

Мълчахме напрегнато чак до завръщането на младата вампирка, която доведе със себе си едрия мъж, когото бях видяла в спомените на Бетани. Трябва да призная, че реалният му образ леко се разминаваше с видението на сервитьорката; в нейните очи той изглеждаше по-мускулест, по-слаб, по-обаятелен и по-спретнат. Но определено ставаше въпрос за един и същ човек — Ре-Бар.

Веднага забелязах, че нещо с него не е наред — следваше вампирката с бодра крачка и глуповато се усмихваше на всички присъстващи. Доста необичайно поведение! Всеки човек би се напрегнал в присъствието на гневни вампири, дори съвестта му да е чиста като сълза. Станах от стола си и тръгнах към него. Ре-Бар ме гледаше с радостно очакване.

— Здрасти, приятел — тихо казах аз и протегнах ръка за поздрав. Здрависах се набързо и отстъпих назад. Изпитах желание да глътна нещо обезболяващо и да си легна.

— Да — обърнах се аз към Стан. — Има дупка в главата. Със сигурност.

Стан скептично огледа черепа на Ре-Бар.

— Как така дупка?

— Как е хавата, шефе? — попита Ре-Бар. Можех да се обзаложа, че през последните петстотин години никой не се бе обръщал така към Стан Дейвис.

— Чудесно, Ре-Бар. При теб? — отвърна Стан със завидно самообладание.

— Ами… при мен всичко е тип-топ — ухили се Ре-Бар. — Аз съм най-щастливият кучи син на земята… Опа, извинявам се на дамата.

— Извинен си — смотолевих аз.

— Какво му има, Суки? — попита Бил.