Мъртви преди мрак

Сложих ги в отделни контейнери в големия хладилник зад бара, където държахме бирата. Когато затворих вратата, Сам стоеше там с кръстосани пред гърдите ръце. Не изглеждаше доволен.

— Всичко наред ли е? — огледа ме от горе до долу със светлосивите си очи. — Направила ли си нещо с косата си? — попита неуверено.

Засмях се. Осъзнах, че съзнанието ми се активира лесно и не се налага процесът да е болезнен.

— Припичах се на слънце — отвърнах.

— Какво се е случило с ръката ти? Погледнах я. Бях покрила ухапаното с лепенка.

— Ухапа ме куче.

— Биха ли ти инжекция?

— Естествено.

Погледнах го, не бе много далеч. От къдравата му рижа коса сякаш струеше енергия. Имах чувството, че мога да чуя ударите на сърцето му. Можех да почувствам несигурността му, желанието му. Тялото ми незабавно откликна. Концентрирах се върху тънките му устни, а силният аромат от афтършейва му изпълни дробовете ми. Той се приближи. Усещах го как вдишва и издишва. Знаех, че пенисът му се втвърдява.

В този момент Чарлси Тутън влезе през главния вход и затръшна вратата зад себе си. Двамата се отдръпнахме един от друг.

„Добре че беше Чарлси!“, помислих си. Едра, глуповата, добродушна и работлива, тя бе мечтата на всеки работодател. С мъжа й, Ралф, който работеше в птицеферма, били гаджета в гимназията. Имаха две дъщери — едната в единадесети клас, а другата — омъжена. Чарлси обичаше да работи в бара, защото тук се срещаше с хора. Имаше таланта да се оправя с пияници, извеждайки ги навън без кавги.

— Хей, вие двамата, здравейте — възкликна весело. Тъмнокестенявата й коса (боя „Л’ореал“ според Лафайет) бе силно стегната на висока опашка и падаше на букли. Блузата й бе безупречна, а джобовете на панталонките й вечно бяха препълнени и стояха издути. Носеше тънки черни дамски чорапи и кецове. Изкуствените й нокти бяха в бургундско червено.

— Моето момиче очаква бебе. Можете да ме наричате баба! — Тонът й говореше, че е на седмото небе от щастие.

Дадох й очакваната прегръдка, а Сам я потупа по рамото. И двамата се радвахме да я видим.

— Кога е терминът й? — попитах.

Чарлси само това и чакаше. През следващите пет минути не ми се наложи да си отворя устата. После дойде Арлийн, неумело гримирала смучката на шията си, и всичко бе повторено отначало. В един момент погледите ни със Сам се засякоха, при което и двамата отклонихме очи.

Дойде време да сервираме за обяд и случката бе забравена.

Повечето гости не пиеха много в този час. Може би бира или чаша вино. Основно поръчваха студен чай и вода. Обедната клиентела се състоеше от хора, които се бяха озовали около бара по това време, от редовни посетители и местни алкохолици, за които обедното питие бе може би трето или четвърто.

Като започнах да приемам поръчки, си припомних молбата на Джейсън. Слушах цял ден. Беше изтощително. Никога не бях отключвала съзнанието си за толкова дълго. Може би не беше така болезнено като преди, може би бях равнодушна към нещата, които чувах.

Шериф Диърборн седеше на една маса с кмета и приятеля на баба, Стърлинг Норис, който се изправи и ме потупа по рамото. Дадох си сметка, че го виждам за пръв път след погребението й.

— Как я караш, Суки? — попита ме съчувствено. Едва приличаше на себе си.

— Прекрасно, господин Норис! А вие?

— Аз съм стар човек, Суки — отвърна с неуверена усмивка, дори не ме изчака да изкажа несъгласие. — Тези убийства ме съсипват. Не сме имали убийство в Бон Темпс, откакто Дарил Мейхю застреля Сю Мейхю, а случаят бе повече от ясен.

— Кога беше това, преди шест години? — попитах шерифа само за да остана там.

Господин Норис се натъжи, като ме видя, защото си мислеше, че ще арестуват брат ми за убийството на Модет Пикинс. Кметът пък смяташе, че най-вероятно той е убил и баба. Сведох глава, за да скрия сълзите си.

— Сигурно. Я да видим, спомням си, че бяхме облечени за танцовия рецитал на Джийн — Ан… значи трябва да е било… да, права си, Суки, преди шест години — шерифът ми кимна в знак на съгласие. — Джейсън идвал ли е днес тук? — попита ме толкова нормално, сякаш е най-обикновен следобед.

— Не, не съм го виждала — отвърнах.

Той си поръча студен чай и хамбургер и си мислеше как е изловил брат ми и дъщеря си да правят секс като обезумели отзад в пикапа му. О, боже! Смяташе, че Джийн — Ан е извадила късмет, че не е била удушена. От следващата му мисъл ми стана много болно: „И без това тези момичета до една са пропаднали“. Шерифът се оказа лесен за сканиране. Улавях нюансите в мислите му: „Неквалифициран труд, липса на университетско образование, спи с вампири… долна отрепка“. Тази оценка ме нарани и ме разгневи повече, отколкото мога да опиша.

Движех се механично между масите, разнасяйки питиета и сандвичи и почиствайки остатъците. Както обикновено, работех усърдно, с противната дежурна усмивка, разтегнала лицето ми. Говорих с двайсет души, които познавах. Мислите на повечето клиенти бяха напълно обикновени — за работа и за неща, които трябва да свършат у дома, за разрешаването на някой дребен проблем, като намирането на майстор за миялната машина или на фирма за почистване на дома през уикенда.