Мъртви преди мрак

— Добре, може ли вече да се прибираме у дома? — попитах, засрамена, че гласът ми трепери.

— Добре — отвърна, но и той не звучеше на себе си.

— И вие ли сте като акулите, надушвате кръвта? — попитах след петнайсетина минути мълчаливо шофиране, когато почти излязохме от Шривпорт.

— Добра аналогия.

Нямаше нужда да се извинява. Бе направил каквото природата му диктува, или поне доколкото това се отнася до вампирите. Не си направи труда. На мен би ми харесало да чуя извинение.

— И така, в опасност ли съм? — попитах най-накрая.

Беше два сутринта и си дадох сметка, че въпросът не ме притеснява колкото би трябвало.

— Ерик ще удържи думата си — заяви Бил. — Що се отнася до това да остави лично теб на мира, не зная. Бих искал… — Гласът му се изгуби.

За първи път го чувах да изрази желание.

— Шейсет хиляди долара определено не са кой знае колко пари за един вампир — констатирах. — Всички вие изглеждате като да имате предостатъчно.

— Вампирите, естествено, обират жертвите си — делово ми обясни Бил. — Първоначално прибираме парите от трупа. После, когато понатрупаме опит, сме в състояние да упражним достатъчно контрол, за да склоним човек да ни даде доброволно пари, след което да забрави случилото се. Някои от нас наемат човек, който да се грижи за парите им, други се захващат с имоти, трети живеят от лихвите на инвестициите си. Ерик и Пам отвориха заедно бар, той даде повечето пари. Познаваха Дългата сянка от стотици години и го наеха за барман. А ето, че той ги предаде.

— Защо ще краде от тях?

— Сигурно е замислял някаква далавера и се е нуждаел от сумата — отвърна разсеяно Бил. — Освен това той се сближаваше с хората, не можеше просто да хипнотизира някой управител на банка и да го убеди да му даде пари, а после да го убие. Така че ги е взел от Ерик.

— Не можеше ли да му поиска заем?

— Да, ако не бе твърде горд да го направи — каза Бил.

Последва още една дълга пауза. Най-после се обадих:

— Винаги мисля за вампирите като за по-умни от нас, хората, но явно не са, а?

— Невинаги — съгласи се той.

Когато стигнахме покрайнините на Бон Темпс, го помолих да ме остави у дома. Той ме погледна учудено, но не каза нищо. Може би в крайна сметка вампирите бяха по-умни от хората.

10.

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН, ДОКАТО СЕ ПРИГОТВЯХ ЗА РАБОТА, си дадох сметка, че известно време определено не ми се занимава с вампири. Дори с Бил. Бях готова да си припомня, че съм човешко същество. Проблемът бе, че бях променена.

Нищо кой знае какво. След първото вливане на кръв от Бил в нощта, когато Ратрей ме пребиха, се чувствах излекувана, здрава и силна. Но не чак толкова различно. Е, може би малко по-секси. След второто усетих истинска сила, решителност и самоувереност. Бях по-сигурна в сексуалността си и въздействието й. Изведнъж приемах недостатъка си умело и с апломб.

Кръвта на Дългата сянка бе чиста случайност. Като се погледнах в огледалото на следващата сутрин, зъбите ми изглеждаха по-бели и по-остри. Косата ми бе по-светла и жива, а очите — по-сияещи. Сякаш бях извадена от реклама за добра хигиена или здравословно хранене, витамини например или мляко. Жестокото ухапване по ръката бе почти заздравяло. Дадох си сметка, че то бе последното в съществуването на Дългата сянка.

Докато вземах портмонето си, то се разтвори и монетите се изтърколиха под дивана. Вдигнах го… с една ръка, а с другата ги измъкнах. Боже! Изправих се и поех дълбоко въздух. Поне светлината не дразнеше очите ми и нямах желание да захапя всеки, изпречил се на пътя ми. Хапнах с удоволствие препечени филийки за закуска, вместо да копнея за доматен сок. Не се превръщах във вампир. По-скоро бях нещо като усъвършенстван човек.

Животът определено бе по-лесен, когато не излизам на срещи.

В „При Мерлот“ всичко беше подготвено за работата, само трябваше да се нарежат лимони и лайм, сервирахме ги с коктейлите и чая. Приготвих ножа и дъската за рязане. Докато изваждах плодовете от големия хладилник, Лафайет слагаше престилката си.

— Изсветлила си косата си, а, Суки?

Поклатих глава отрицателно. Под бялата престилка Лафайет бе издокаран в огнена феерия — пурпурен потник, тъмночервени дънки, червени сандали и малинови сенки.

— Определено изглежда по-светла! — Повдигна невярващо оскубаните си вежди.

— Прекарах доста време отвън на слънце — уверих го.

Доун никак не се спогаждаше с него, дали защото бе цветнокож, или защото беше гей, не зная, може и заради двете. Арлийн и Чарлси го приемаха като готвача, но не си правеха труд да се сприятеляват. Но аз винаги съм го харесвала, защото водеше нелекия си живот енергично и с финес.

Сведох поглед към дъската за рязане. Всичко беше нарязано. Държах в ръка ножа и цялата бях в сок. Направила съм го за около трийсет секунди, без дори да се усетя. Затворих очи. Боже мили! Когато ги отворих, Лафайет ме зяпаше в ръцете.

— Момиче, кажи, че не видях това, което току-що видях — промълви той.

— Не го видя — отговорих, с изненада установих, че гласът ми звучи равно и хладно — извини ме, трябва да ги прибера.