Мъртви преди мрак

— Какво правиш тук, Дезире? — попита тихо брат ми, току да повярва човек, че е спокоен.

— Ерик ме изпрати като награда за Бил — отвърна сдържано, наблюдавайки Бил с крайчеца на окото. — Но той никак не изглежда въодушевен. Не зная защо. Аз съм един вид специална пратка.

— Ерик? — обърна се към мен Джейсън.

— Един вампир от Шривпорт. Собственик на бар. Шефът.

— Той я остави на стълбите пред нас — обясни Бил. — Не съм го молил за нея.

— Какво ще правиш?

— Ще я върна обратно — отвърна нетърпеливо. — Ние с теб трябва да говорим.

Преглътнах. Отпуснах юмруците си.

— Тя да не се нуждае от шофьор до Монро? — попита Джейсън.

Бил го погледна изненадан.

— Да. Да не би да предлагаш да я закараш? Трябва да говоря със сестра ти.

— Разбира се. — Джейсън преливаше от добронамереност, което моментално събуди подозренията ми.

— Не мога да повярвам, че се отказваш от мен — нацупи се Дезире, вдигнала поглед към Бил. — Никой досега не ме е връщал обратно.

— Разбира се, благодарен съм и съм убеден, че си… както се изрази… специална пратка, — обясни учтиво Бил — но аз разполагам със собствен специалитет.

За миг, малката Дезире се вторачи неразбиращо в него, преди съзнанието й да проумее казаното.

— Тази жена твоя ли е? — попита, обръщайки се рязко към мен.

— Да.

Категоричното му изказване накара Джейсън да се размърда нервно.

Дезире ме огледа внимателно.

— Очите й са странни — обади се най-после.

— Това е сестра ми — намеси се Джейсън.

— О, извинявай! Ти изглеждаш доста по-… нормален. — Оглеждайки и него от главата до петите, момичето изглеждаше много по-доволно от видяното. — Хей, как ти е последното име?

Брат ми я хвана за ръката и я поведе към пикапа си.

— Стакхаус — отвърна, оглеждайки я, докато се отдалечаваха. — Може би на път за вкъщи ще ми разкажеш малко с какво се занимаваш.

Чудех се какъв ли е мотивът на Джейсън за подобен великодушен акт и като се обърнах, срещнах погледа на Бил. Все едно се ударих в стена.

— Значи искаш да говорим? — попитах сурово.

— Не тук. Ела с мен у дома. — Зарових чакъла с обувка.

— Не у вас.

— Тогава у вас.

— Не.

Той повдигна вежди.

— Къде тогава? Добър въпрос.

— В жилището на нашите.

Джейсън нямаше да се появи, нали отиде да закара госпожица Дребна и Смугла обратно вкъщи.

— Ще карам след теб — прие Бил лаконично и се разделихме, всеки отправяйки се към своята кола.

Домът, в който бях прекарала първите няколко години от живота си, се намираше в западната част на Бон Темпс. Свих по познатата чакълеста отбивка и спрях до къщата — скромна, тип ранчо. Джейсън я поддържаше в добро състояние. Бил се показа от колата си, когато аз излязох от своята. Дадох му знак да ме последва. Заобиколихме къщата, спуснахме се надолу, следвайки павирана с големи камъни алея. След минута стигнахме до изкуственото езеро, което татко направи и зариби в задния ни двор с намерението да практикува риболов със сина си. Моравата граничеше с водата. На един от металните столове там имаше одеяло. Без да ме пита, Бил го взе, изтръска го и го постла на тревата. Седнах неохотно с мисълта, че одеялото не е безопасна територия по същата причина, поради която срещата ни нямаше да е безопасна в която и да било от къщите. Когато се намирах до Бил, мислех само как да се приближа още повече до него.

Обгърнах коленете си и се загледах във водата. В неподвижната й повърхност виждах отражението на уличната лампа отсреща. Бил легна по гръб до мен. Усещах погледа му върху лицето си. Преплете пръсти на гърдите си, афиширайки, че няма да прави опити да ме докосва.

— Случилото се снощи те изплаши — започна безстрастно.

— А ти не се ли стресна поне мъничко? — Гласът ми беше по-тих, отколкото очаквах.

— Да, за теб. Малко за себе си.

Искаше ми се да легна по корем до него, но се опасявах, че ще се приближа твърде много. Когато видях кожата му да сияе на лунната светлина, ми се прииска да го докосна.

— Уплаши ме това, че Ерик бе в състояние да контролира живота ни, докато сме заедно.

— Не искаш ли повече да сме заедно?

Болката в гърдите ми бе толкова ужасна, че ги притиснах с ръка.

— Суки?

Той коленичи до мен и ме прегърна. Не можех да отговоря. Не ми беше останал въздух.

— Обичаш ли ме? — попита.

Кимнах.

— Защо говориш за раздяла?

Болката изби в очите ми под формата на сълзи.

— Прекалено много ме е страх от другите вампири. Какво ще поиска следващия път от мен? Ще се опита да ме накара да направя нещо, като ме заплаши със смъртта ти или с убийството на Джейсън. Способен е да го направи.

Гласът на Бил прозвуча по-тихо и от щурец в тревата. Преди месец можеше и да не мога да го чуя.

— Не плачи, Суки, но имам неприятни новини. — Единственото хубаво, което можеше да ми каже в момента, бе, че Ерик е мъртъв.

— Ерик е заинтригуван от теб. Той знае, че притежаваш способности, каквито повечето хора нямат или ги пренебрегват. Усеща, че кръвта ти е наситена и сладка — гласът му прозвуча дрезгаво и аз потръпнах. — Освен това си красива. А сега дори още повече. Няма представа, че вече три пъти си пила от кръвта ни.

— Знаеш, че преглътнах кръвта на Дългата сянка?

— Да. Видях.