Мъртви преди мрак

— Буба ми каза една част — отговори той. Лицето му придоби ужасяващ вид, когато спомена малоумния вампир. — Сам ми разказа останалата. Освен това отидох в полицията и прочетох доклада им.

— Анди ти е позволил такова нещо? — изстенах.

— Никой не знаеше, че съм там — отвърна равнодушно.

Опитах се да си го представя и направо ме побиха тръпки. Погледнах го неодобрително.

„Кажи ми какво стана в Ню Орлеанс“ — написах. Започваше отново да ме унася.

— Първо трябва да знаеш някои неща за нас — отвърна той колебливо.

— Ехе, ехе, тайни вампирски истории! — въздъхнах тежко.

Бе негов ред да ме погледне неодобрително.

— Имаме си известен ред — обясни той. — Опитвах се да измисля начин да ни защитя от Ерик.

Неволно погледнах червеното цвете.

— Знаех, че ако съм в политиката като него самия, на Ерик ще му е много по-трудно да се меси в личния ми живот.

Примигнах окуражително, или поне се опитах.

— Затова взех участие в областното събрание и макар никога да не съм се занимавал с политика, подадох кандидатурата си и благодарение на силното си лоби спечелих.

Това беше направо невероятно! Бил бе станал член на съюза? Зачудих се също и за силното лоби. Дали това означаваше, че е убил цялата опозиция? Или пък е почерпил гласуващите по бутилка A положителна?

„В какво се състои работата ти?“ — написах бавно, представяйки си го на заседание. Опитах се да си дам вид, че се гордея с него, което той очевидно очакваше.

— Аз съм следовател на пети район — рече. — Ще ти обясня какво означа това, когато се прибереш у дома. Не искам да те изтощавам.

Кимнах с усмивка. Искрено се надявах да не започне да ме разпитва от кого са всички тези цветя.

Зачудих се дали трябва да върна на Ерик благодарствено съобщение. Не разбирах защо се замислям за всичко това. Трябва да е от болкоуспокояващите.

Дадох знак на Бил да се приближи и той наведе лице до моето.

— Не убивай Рене! — прошепнах. Изражението му постепенно придоби ужасно студен вид.

— Може и да съм свършила тази работа, нали е в интензивното. Но дори да оживее, вече се случиха достатъчно убийства. Остави нещата в ръцете на закона. Не искам повече никакъв лов на вещици за теб. Искам да сме спокойни.

Ставаше ми все по-трудно да говоря. Взех ръката му между своите и я притиснах до по-малко наранената си буза. Изведнъж носталгията ми по него се превърна в буца, която заседна в гърлото ми, и аз разтворих обятия. Той седна внимателно в края на леглото, приведе се, пъхна нежно ръце под мен и започна да ме притегля към себе си едва — едва, за да имам достатъчно време да му кажа, ако ме заболи.

— Няма да го убия — промълви в ухото ми най-после.

— Съкровище… — прошушнах само с устни. Знаех, че острият му слух ще долови думите ми.

— Липсваше ми — чух кратката въздишка, притисна ме леко и започна да ме гали по гърба. — Чудя се колко ли ще ти отнеме да се възстановиш без помощ — каза той.

— О, ще се опитам да е по-скоро — прошепнах. — На бас, че лекарката ми е вече изумена.

Едно коли притича по коридора, погледна през отворената врата и изджавка:

— Бау! — след което се отдалечи.

Изумен, Бил се извърна да хвърли поглед към коридора. А да, тази вечер беше пълнолуние — виждах през прозореца. Освен това забелязах и още нещо. Едно бледо лице изплува от мрака, носейки се между мен и луната. Красиво лице, с дълги златисти коси. Вампирът Ерик ми се усмихна и постепенно се изгуби от погледа ми. Той летеше.

— Скоро всичко ще си е постарому — обади се Бил, отпускайки ме внимателно на леглото, за да изгаси осветлението в тоалетната. Засия в мрака.

— Точно така — прошепнах. — Да. Постарому.