Мъртви преди мрак

„Не съм вземал парите, кой ги е взел, кой луд би ни изложил на такава опасност, какво ще прави Лилиан, ако ме убият, и Боби и Хедър, защо ли въобще се захванах да работя за вампири, беше си чиста проба алчност и сега си плащам за това… Господи, никога повече няма да работя за тези ненормалници, как би могла тази лудата да разбере кой е взел шибаните пари, защо не ме пусне, какво е тя, дали също е вампир, или някакъв демон, очите й са толкова странни, трябваше да разбера по-рано, че парите липсват, и да открия кой ги е взел, преди дори да спомена нещо на Ерик…“

— Ти ли взе парите? — попитах, макар вече да бях сигурна, че зная отговора.

— Не — простена Брус, потта се стичаше по лицето му, а мислите и реакцията потвърдиха това, което вече бях чула.

— Знаеш ли кой го направи?

— Ще ми се да знаех.

Изправих се, обърнах се към Ерик и поклатих отрицателно глава.

— Не е той — изрекох.

Пам изведе горкия Брус и въведе следващия за разпит.

Бе една от сервитьорките, облечена в черна влачеща се дреха с широко отворено деколте, рошава, с небрежно пусната светлорижа коса. Естествено, работата във „Вамптазия“ си беше мечта на всеки вампфен. А това маце демонстрираше, че се радва на всякакви служебни облаги. Чувстваше се достатъчно самонадеяна да се ухили на Ерик и достатъчно лекомислена да дръпне дървения стол и да кръстоса крака като Шарън Стоун. Изненада се да види непознат вампир и нова жена в стаята. Не остана никак доволна от моето присъствие, макар че при вида на Бил си облиза устните.

— Здравей, скъпи — поздрави тя Ерик, а аз прецених, че й липсва каквото и да било въображение.

— Джинджър, отговори на въпросите на тази жена — каза Ерик. Гласът му прозвуча като каменна стена — равен и суров.

Джинджър, изглежда, проумя, че не е време за закачки. Прибра колене, постави ръце на кръста и се престори, че седи сериозно.

— Да, господарю — отвърна тя, а аз имах чувството, че ще повърна.

Тя ми махна повелително с ръка, сякаш казва: „Давай, драга служителко на вампирите“. Посегнах за ръката й, но тя я блъсна.

— Не ме докосвай! — изсъска през зъби. Реакцията й бе толкова крайна, че сред вампирите се надигна напрежение. Усетих, че атмосферата в стаята се обтегна.

— Пам, дръж Джинджър да не мърда — нареди Ерик. Пам тихо се появи зад стола на жената, приведе се и я притисна към облегалката. Джинджър се опита да се съпротивлява, размята глава насам-натам, но русата я държеше така здраво, че дори не успя да мръдне. Пръстите ми обгърнаха китката й.

— Ти ли взе парите? — попитах и се вторачих в кафявите й очи.

Тя изпищя. После още веднъж — по-продължително и по-високо. Започна да ме кълне. Слушах хаоса в миниатюрния й мозък, все едно бродиш из бомбардиран терен.

— Тя знае кой го е направил — обърнах се към Ерик, Джинджър млъкна, макар че хлипаше. — Но не може да каже името. Той е пил от нея — докоснах белезите по шията й, сякаш имаше нужда от онагледяване. — Сякаш по принуда — съобщих, след като опитах отново. — Тя не е в състояние дори да го опише.

— Хипноза — уточни Пам. Заради близостта до уплашеното момиче зъбите й се показаха. — Силен вампир.

— Доведи най-близката й приятелка — предложих. Джинджър вече трепереше като лист и в ума й се въртяха неща, които се бе заставила да не си спомня, но сега те напираха да излязат от мястото, където ги бе заключила.

— Тя да остане ли, или да излезе? — попита ме Пам.

— По-добре да излезе. Само ще уплаши някой друг.

Бях толкова увлечена да използвам открито странните си способности, че не поглеждах Бил. Имах чувството, че ако го погледна, силите ми ще отслабнат. Знаех къде е и че двамата с Дългата сянка не са помръдвали, откакто разпитът започна.

Пам замъкна навън тресящата се Джинджър. Не зная какво направи с нея, но се върна с друга сервитьорка, облечена в същите дрехи. Името й бе Белинда, бе по-възрастна и по-разсъдлива. Имаше кестенява коса, очила и най-секси издадените устни, които някога бях виждала.

— Белинда, с кой вампир се вижда Джинджър? — попита Ерик спокойно, след като я поставиха да седне на стола, а аз имах допир с нея.

Сервитьорката бе достатъчно съобразителна да приеме безропотно ситуацията и достатъчно интелигентна да си даде сметка, че трябва да отговори честно.

— С всеки, който би я пожелал — отговори директно Белинда.

Видях образ в съзнанието й, но тя трябваше да мисли за името.

— Кой от присъстващите? — попитах изведнъж и получих името.

Потърсих с очи и преди да успея да си отворя устата, той се нахвърли отгоре ми. — Дългата сянка. Прескочи стола, на който седеше Белинда, стоварвайки се върху мен, а аз се приведох към нея. Прекатури ме назад върху бюрото на Ерик и само вдигнатите ми ръце ме предпазиха зъбите му да не се впият в гърлото ми и да го разкъсат. Ухапа жестоко ръката ми до рамото. Нададох писък или поне се опитах и той прозвуча като давене, защото почти нямах въздух от удара.