Мъртви преди мрак

Умът ми отчиташе само едрото тяло върху мен, болката в ръката и страха. Не бях толкова изплашена, когато Ратрей се опитаха да ме убият, докато едва не предусетих края си. Дадох си сметка, че за да ме спре да не кажа името, Дългата сянка е готов да ме убие на мига. Виждах кафявите му очи — широко отворени, обезумели, ледени. Изведнъж помръкнаха и станаха безизразни. Кръв бликна от устата му, потече по ръката ми в отворената ми уста. Задавих се. Отпусна хватката и падна върху мен по очи. Лицето му започна да се сбръчква, очите му се облещиха. Кичур от гъстата му черна коса се разпиля по лицето ми.

Бях парализирана от ужас. Нечии ръце ме хванаха за раменете и започнаха да ме теглят изпод разпадащия се труп. Заритах, за да се измъкна по-бързо.

Не миришеше на нищо, но имаше слуз, черна и точеща се. Изпитах неописуем ужас и отвращение от необикновената трансформация. От гърба на Дългата сянка стърчеше кол. Ерик стоеше и наблюдаваше като всички останали, но държеше дървен чук. Зад мен беше Бил, който ме бе издърпал. Пам бе до вратата, хванала здраво Белинда за ръката. Сервитьорката изглеждаше толкова вцепенена, колкото навярно бях аз самата.

Дори слузта започна да изчезва, превръщайки се в дим. Всички гледахме замръзнали, докато от Дългата сянка не остана абсолютно нищо. Само на мокета остана следа като от изгорено.

— Ще трябва да смените килима — обадих се съвсем неочаквано. Честен кръст, не можех да понеса повече тази тишина.

— По устата ти има кръв — рече Ерик.

Зъбите на вампирите бяха напълно излезли. Всички бяха особено превъзбудени.

— Кръвта му потече върху мен.

— Попадна ли в гърлото ти?

— Вероятно. Какво означава това?

— Ще видим — намеси се Пам. Гласът й прозвуча мрачно и дрезгаво. Оглеждаше Белинда по начин, който определено би ме обезпокоил, но на сервитьорката очевидно й допадаше. — Обикновено, — продължи Пам, а очите й бяха върху устните на жената — ние пием от хората, а не обратното.

Ерик ме гледаше с интерес, подобен на интереса на Пам към Белинда.

— Как ти се струва всичко сега, Суки? — По нежния му глас никой не би допуснал, че току-що е екзекутирал стар приятел.

Как ми се струва всичко в момента? По-ярко. Звуците бяха по-ясни, чувах много по-добре. Искаше ми се да се обърна и да погледна Бил, но се страхувах да отделя поглед от Ерик.

— Е, ние с Бил ще тръгваме — казах, сякаш това бе единственият възможен развой. — Направих това за теб, Ерик, а сега ще си ходим. Няма да има никакви последици за Джинджър, Белинда и Брус, нали? Имаме споразумение. — Взирах се във вратата с привидна увереност. — Бас ловя, че трябва да отидеш и да провериш как вървят нещата в бара, а? Кой приготвя питиетата тази вечер?

— Имаме си заместник — отвърна разсеяно Ерик, без да откъсва поглед от шията ми. — Миришеш различно, Суки — измърмори той, пристъпвайки крачка напред.

— Нали помниш, Ерик, имаме споразумение — напомних му с широка нервна усмивка, а гласът ми звучеше пресилено бодро. — Сега с Бил ще се прибираме у дома, нали?

Рискувах и хвърлих бърз поглед зад себе си, към Бил. Сърцето ми се вкамени. Очите му бяха широко отворени, без да примигват, бе оголил зъби. Зениците му бяха ужасно уголемени. Беше впил поглед в Ерик.

— Пам, отмести се от пътя — казах тихо, но категорично. Веднъж разсеяна от собствената си жажда за кръв, Пам набързо прецени ситуацията. Завъртя се, отвори, побутна Белинда напред да излезе и застана до вратата, за да ни изпроводи.

— Повикай Джинджър — предложих и идеята ми на мига охлади страстите й.

— Джинджър! — извика тя дрезгаво и русокосото момиче се появи залитайки от вратата в дъното на коридора. — Ерик те вика — каза й.

Лицето на Джинджър засия, сякаш има среща с Дейвид Духовни, и се озова в стаята бързо, почти колкото вампир. Започна да се умилква около Ерик. Той сякаш се отърси от магия и я загледа как прокарва ръце по гърдите му. Когато се приведе да я целуне, обърна очи към мен над главата й.

— Ще се видим отново — каза.

Дръпнах рязко Бил да тръгваме. Но той не искаше, все едно влачех умрял. Вече в коридора, сякаш му стана малко по-ясно колко е важно да излезем от там. Измъкнахме се бързо от „Вамптазия“ и се качихме в колата му.

Погледнах се. Цялата бях в кървави петна, измачкана и миришех особено. Пфу! Обърнах се към Бил да споделя отвращението си с него, но той ме гледаше по съвсем друг начин.

— Не! — отсякох категорично. — Пали колата, Бил Комптън, и да изчезваме оттук, преди да се е случило още нещо. Казвам ти го направо, не съм в настроение.

Той се доближи до мен и ме прегърна, преди да кажа още нещо. Устните му бяха върху моите и миг след това започна да ближе кръвта от лицето ми.

Бях истински изплашена. А също и ядосана. Хванах го за ушите и отдръпнах главата му от своята, впрягайки цялата сила, на която бях способна. Оказа се повече, отколкото смятах.

Очите му все още бяха като пещери с призраци.

— Бил! — изкрещях и го разтресох. — Опомни се! Бавно, съзнанието започна да изпълва очите му.

Отрони въздишка, от която тръпки да те побият. Целуна ме леко по устните.