Мъртви преди мрак

Бил почука — три бързи и два бавни удара. Тайното вампирско почукване, предполагам. Сигурно щеше да ми се удаде шанс да науча и тайното здрависване.

Отвори ни красивата руса жена вампир, онази, която бе на масата на Ерик предния път, когато дойдох в бара. Тя отстъпи и ни пусна да влезем, без да каже нищо.

Ако Бил бе човек, би възразил колко силно стискам ръката му.

Жената се оказа пред нас по-бързо, отколкото можех да проследя с поглед, от което трепнах неволно. Бил, разбира се, въобще не бе изненадан. Тя ни поведе през склада, смущаващо подобен на този в „При Мерлот“, после по един тесен коридор. Влязохме през вратата вдясно.

Присъствието на Ерик преизпълваше малката стая. Бил не коленичи да целуне пръстена му, но се поклони доста дълбоко. В стаята имаше още един вампир — бармана Дългата сянка, който тази вечер изглеждаше в чудесна форма, облечен с потник и анцуг, и двете в тъмнозелено.

— Бил, Суки — поздрави ни Ерик. — Познавате Дългата сянка. Суки, спомняш си Пам. — Пам бе русокосата. — А това е Брус.

Брус беше човек. Най-изплашеният човек, когото бях виждала някога. Доста добре го разбирах. Червендалест мъж на средна възраст, с оредяваща тъмна коса, преметната на неестествени вълни от едната страна на темето му до другата. Беше бузест и с малка уста. Носеше хубав бежов костюм, бяла риза и вратовръзка на кафяви и тъмносини мотиви. Целият бе вир-вода. Седеше на обикновен стол срещу бюрото. Ерик, естествено, заемаше шефското място. Пам и Дългата сянка стояха до стената срещу него, точно до вратата. Бил застана до тях, но когато тръгнах да се присъединя към него, Ерик се намеси.

— Суки, изслушай Брус.

Застанах зяпнала за миг срещу Брус в очакване да каже нещо, докато не разбрах какво има предвид Ерик.

— Какво точно трябва да слушам? — попитах, съзнавайки, че гласът ми звучи язвително.

— Някой е присвоил около шейсет хиляди долара от нас — обясни Ерик.

Боже мили, някой бе подписал смъртната си присъда.

— И вместо да подлагаме всичките си служители хора на смърт или мъчение, решихме, че може би ти би могла да надникнеш в съзнанието им и да ни кажеш кой го е сторил — изрече „смърт или мъчение“ така спокойно, както аз произнасям „пъпка или Милуоки“.

— И какво ще направиш след това? — попитах. Ерик изглеждаше изненадан.

— Който го е направил, ще ни върне парите — отвърна той простичко.

— И после?

Той присви големите си сини очи и заби поглед в мен.

— После? Ако разполагаме с доказателство за престъплението, ще предадем виновника на полицията — обясни спокойно.

Лъжец, лъжец, долнопробен лъжец.

— Нека се споразумеем, Ерик — казах, без да си правя труда да се усмихвам. Номерът с чара не минаваше пред него, а и явно бе далеч от каквото и да било желание да ми скочи. Засега.

Той се усмихна снизходително.

— За какво точно, Суки?

— Ако ти действително заведеш виновника в полицията, аз ще ти помогна пак, когато поискаш.

Ерик повдигна вежда.

— Да, зная, че така или иначе, най-вероятно ще трябва да го направя. Но няма ли да е по-добре, ако дойда по своя воля, ако сме с добри намерения един към друг?

По цялото ми тяло изби пот. Не можех да повярвам, че се пазаря с вампир.

Ерик май се замисли върху това. Изведнъж се озовах в мислите му. Мислеше си, че е способен да ме накара да направя каквото си поиска, където си поиска и когато си поиска просто като заплаши Бил и някой човек, когато обичам. Но искаше да живее сред хората, да спазва закона според възможностите си и преди всичко да запази отношенията си с нашия вид, доколкото това е възможно. Не искаше да убива никого, ако не му се налага.

Внезапно сякаш се озовах в яма със змии — студени, смъртоносни змии. Бе само проблясък, нещо като фрагмент от съзнанието му, но ми даде възможност да съзра една съвсем друга реалност.

— Освен това, — добавих бързо, преди да установи, че съм била в съзнанието му — доколко си сигурен, че крадецът е човек?

Пам и Дългата сянка изведнъж се размърдаха, но Ерик им заповяда да стоят мирно.

— Това е интересна идея — рече. — Пам и Дългата сянка са ми партньори в бара и ако никой от хората не е виновен, предполагам, ще трябва да се вгледаме в тях.

— Просто предположение — отвърнах кротко, а Ерик ме погледна с леденосините си очи на същество, което едва си спомня какво е човечност.

— Започни веднага с този мъж — заповяда той. Коленичих до Брус, опитвайки се да реша как да подходя. Никога не се бях опитвала да придавам тържественост на нещо толкова несигурно. Докосването би помогнало, директният контакт улеснява предаването. Поех ръката му, но го намерих за прекалено лично (и потно), затова повдигнах маншета му и го хванах за китката. Вгледах се в малките му очи.