Мъртви преди мрак

— Какво е той, Кръстника на вампирите ли? — попитах ядосано и невярващо. — Да не ти е предложил нещо, на което не си могъл да устоиш?

— Той е по-възрастен от мен. И още по-важно, по-силен е.

— Никой не е по-силен от теб! — отсякох категорично.

— Иска ми се да си права…

— И какво, той да не би да е нещо като началник на региона или от сорта?

— Да. Нещо такова.

Бил никога не коментираше как вампирите се оправят помежду си. Това не ме бъркаше. Досега.

— Какво иска? Какво ще стане, ако не отида?

Той пропусна първия въпрос.

— Ще изпрати някой… или може би няколко… да те заведат.

— Вампири.

— Да… — Очите му бяха помръкнали, искрящи в новия оттенък на наситено кафяво.

Опитах се да схвана. Не бях свикнала да ми се заповядва. Не бях свикнала да не разполагам с избор. Отне ми няколко минути, за да преценя ситуацията.

— Значи ще се чувстваш длъжен да се биеш с тях?

— Разбира се. Ти си моя!

Ето го отново онова „моя“. Изглежда, наистина го мислеше. Идеше ми да се разхлипам, но знаех, че това няма да промени нищо.

— Предполагам, че се налага да отида — отвърнах, опитвайки се да не звуча огорчена. — Това си е чиста проба изнудване.

— Суки, вампирите не са като хората. Ерик използва най-приемливите средства, за да постигне целта си, а именно да те види в Шривпорт. Не се наложи да ми каже всичко това, аз го разбрах.

— Хм, разбирам го, но го ненавиждам. Чувствам се между чука и наковалнята. За какво въобще съм му притрябвала? — очевидният отговор веднага изскочи в съзнанието ми и погледнах Бил ужасена. — О, не, няма да го направя!

— Той няма да прави секс с теб, нито пък ще пие кръв от теб, не и преди да ме убие.

Всеки знак за близост се изпари от излъчващото му светлина лице и изражението му стана абсолютно неузнаваемо.

— И той е наясно с това? — държах да го уточня. — Значи трябва да има друга причина, поради която иска да отида в Шривпорт.

— Да, — съгласи се Бил — но не зная каква.

— Е, ако не става въпрос за прелестите ми или за необичайния вкус на кръвта ми, тогава трябва да има нещо общо с моята… малка чудатост.

— Дарбата ти.

— Именно — отвърнах саркастично. — Моят безценен дар! Всичкият гняв, от който смятах, че съм се отървала, се стовари обратно върху ми като канара. Бях изплашена до смърт. Чудех се как ли се чувства Бил. Не смеех дори да го попитам. Вместо това казах:

— Кога?

— Утре вечер.

— Предполагам, това е недостатъкът на нетрадиционните срещи.

Загледах се над рамото му в шарките на тапетите, които баба бе избрала преди десет години. Обещах си, че ако преживея това, ще ги сменя.

— Обичам те… — едва прошепна. Бил нямаше вина за това.

— Аз също те обичам — отвърнах.

Трябваше да престана да се моля: „Моля те, не допускай лошият вампир да ме нарани, моля те, не му позволявай да ме изнасили.“ Ако аз се чувствах между чука и наковалнята, то Бил бе приклещен два пъти повече от мен. Не можех дори да си представя какво му коства да се контролира. Освен ако наистина не беше спокоен. Можеше ли вампир да се чувства така безпомощен без каквото и да било вътрешно вълнение? Взрях се в лицето му, в познатите ясно изразени черти и матовобялата му кожа, в тъмните извивки на веждите му и великолепната линия на носа му. Забелязах, че гневът и страстта накараха вампирските му зъби да се покажат напълно.

— Тази вечер, Суки… — Притегли ме да легна до него.

— Какво?

— Мисля, че тази вечер трябва да пиеш от мен.

Направих гримаса.

— Пфу! Няма ли да имаш нужда от цялата си сила… утре вечер? Пък и аз не съм ранена.

— Как се чувстваш, откакто пи от мел? Откакто влях кръвта си в теб?

Замислих се.

— Добре — признах.

— Да си се чувствала зле?

— Не, но аз по принцип съм си добре.

— Имаш ли повече енергия?

— Когато не ми я отнемаш — отвърнах язвително, но усетих как устните ми се извиха в лека усмивка.

— Чувстваш ли се по-силна?

— Да, мисля, че да.

За първи път си дадох сметка колко необичайно бе, че миналата седмица внесох един нов стол абсолютно сама.

— По-лесно ли ти е да контролираш способностите си?

— Да! Но не го бях забелязала.

Бях го отдала на възможността да си почивам повече.

— Ако пиеш от мен тази вечер, утре ще разполагаш с повече възможности.

— Но ти няма да имаш достатъчно сили.

— Ако не вземеш твърде много, ще мога да се възстановя през деня, докато спя. А може и да се наложи да намеря някого, от когото да пия утре вечер, преди да отидем.

Лицето ми помръкна от болка. Подозрението, че го прави, и увереността, че е така, бяха две съвсем различни неща.

— Суки, това е заради нас. Няма да правя секс с никоя друга. Обещавам ти.

— Наистина ли смяташ, че всичко това е необходимо?

— Може да ни потрябва. Поне ще ни е от помощ. А ние имаме нужда от цялата помощ, която можем да получим.

— Ами, добре тогава. Как ще го направим? — Имах само смътен спомен от вечерта с боя и се радвах, че е така.

Той ме погледна учудено. Останах с впечатлението, че е удивен.

— Не си ли превъзбудена. Суки?

— От това, че ще пия кръв от теб? Извини ме, но това не е моят афродизиак.

Той поклати глава, сякаш не можеше да проумее как е възможно.