Мъртви преди мрак

Преди да свия по пътя, бях малко по-спокойна, но все още гневна. Притеснявах се за Джейсън, спречках се с Арлийн и почти през цялото време бях ядосана на Сам, който в последно време се правеше на добър познат. Зачудих се дали да не се прибера у дома, вместо да ходя у Бил. Реших, че е добра идея.

Колко много се тревожи той за мен, ми стана ясно, когато пристигна у нас петнайсет минути след като трябваше да съм у тях.

— Не дойде и не се обади — каза, когато тихо отворих вратата.

— Ядосана съм — отвърнах — и то много.

Той предвидливо не се приближи.

— Съжалявам, че те обезпокоих — отвърнах след малко. — Няма да се повтори.

Тръгнах към кухнята. Той ме последва или поне така предположих. Бе толкова безшумен, че никога не знаех, докато не погледна.

Подпря се на касата на вратата, а аз стоях насред кухнята, чудейки се защо дойдох, и усетих у мен да се надига вълна от гняв. Отново започнах да се ядосвам. Искаше ми се да хвърля и да счупя нещо. Не ме бяха възпитавали така, да давам свобода на подобни разрушителни импулси. Успях да се въздържа, стиснах здраво очи и свих юмруци.

— Смятам да изкопая дупка — казах гневно и закрачих навън.

Отворих вратата на бараката с инструменти, грабнах лопатата и се отправих към дъното на двора. Там имаше един участък, където нищо никога не растеше, незнайно защо. Забих лопатата, натиснах с крак и я извадих пълна с пръст. Продължих по същия начин. Купът растеше, а дупката ставаше по-дълбока.

— Мускулите на ръцете и раменете ми са страхотни — похвалих се, подпирайки се на лопатата запъхтяна.

Бил седеше на градинския стол и гледаше. Не обели и дума. Аз продължих да копая. Най-накрая изкопах наистина хубава дупка.

— Ще погребваш нещо? — попита ме, когато разбра, че приключих.

— Не — отговорих, поглеждайки ямата. — Смятам да засадя дърво.

— Какво?

— Дъб — отвърнах спонтанно.

— Откъде ще го вземеш?

— От „Гардън Сентър“. Ще отида по някое време тази седмица.

— Доста време ще му трябва да порасте.

— Какво значение има това за теб? — извиках. Забих лопатата върху купа и се подпрях на нея, неочаквано изтощена. Бил понечи да ме вдигне.

— Не съм малка — изсъсках през зъби — мога и сама да стигна до вкъщи.

— Да не съм направил нещо? — попита той. В гласа му почти не се усещаше любов и аз набързо се взех в ръце. Стига толкова.

— Извинявай — продумах едва. — Отново…

— Защо си толкова ядосана?

Просто не можех да му кажа за Арлийн.

— Ти какво правиш, когато се ядосаш?

— Изкоренявам дървета — рече той. — Понякога наранявам някого.

Изкопаването на дупка не изглеждаше толкова лоша идея. Пък и донякъде беше градивно занятие. Но все още бях напрегната — не твърде много, но все пак. Само чаках нещо да ме предизвика.

Бил май започваше да ме опознава.

— Нека се любим предложи той. — Люби се с мен.

— Не съм в настроение за любов.

— Позволи ми да те разубедя.

Оказа се, че успя. Успя да разтовари излишната негативна енергия, но все още усещах привкуса на тъга, от която сексът не можеше да ме спаси. Арлийн ме бе наранила. Загледах се в нищото, докато Бил сплиташе косата ми — занимание, което явно намираше за успокояващо. От време на време се чувствах като негова кукла.

— Джейсън беше в бара тази вечер — обадих се.

— Какво искаше?

Понякога Бил е страшно добър в разчитането на хората.

— Помоли ме да използвам способностите си. Искаше да прочета мислите на клиентите в бара, за да намеря убиеца.

— Като изключим един куп недостатъци, това не е чак толкова лоша идея.

— Така ли смяташ?

— И двамата с брат ти ще сме много по-спокойни, ако знаем, че убиецът е в затвора и ти си в безопасност.

— Вярно е, но аз и нямам представа как да го направя. Ще е трудно, болезнено и отегчително да се ровя из всичко това, за да се опитам да намеря някаква информацийка, проблясък от мисъл.

— Едва ли е по-трудно и болезнено от това да си обвинен в убийство. Просто не си свикнала да използваш дарованието си.

— Така ли мислиш? — Понечих да се обърна и да го погледна в лицето, но той ме спря да не мърдам, за да довърши плитката ми. Никога не бях разглеждала бягството си от чуждите мисли като нещо егоистично, но в този случай предполагам, че беше. Май щеше да се наложи да наруша личното пространство на доста хора.

— Детектив — прошепнах на себе си, опитвайки се да се видя в по-добра светлина от тази на клюкарка.

— Суки, — обади се Бил и нещо в тона му привлече вниманието ми. — Ерик каза да те заведа отново в Шривпорт.

Отне ми минута да си спомня кой беше Ерик.

— О, големият вампир викинг ли?

— Да, доста възрастният — уточни той.

— Искаш да кажеш, че ти е наредил да ме заведеш? — Никак не ми харесваше как звучи всичко това. Седях в края на леглото, а той бе зад мен. Обърнах се да го погледна и този път той не ме възпря. Вторачих се в него и съзрях нещо, което досега не бях виждала.

— Ти трябва да го направиш — произнесох ужасена, не можех да си представя някой да заповяда на Бил. — Но, скъпи, аз не желая да ходя да се срещам с Ерик.

Усетих, че това нищо не промени.