Мъртви преди мрак

— Колко хубаво — възкликнах, усмихвайки се колкото мога по-широко. — Какво ще поръчате? Доколкото знам, Сам зареди отново с кръв. Бил, какъв вкус ще желаеш? Имаме A отрицателна, а също и 0 положителна.

— О, А отрицателна, мисля — отвърна Бил, след като с Харлен размениха погледи.

— Ей сега!

Тръгнах към хладилника зад бара и извадих две A отрицателна, отворих капачките и ги понесох към масата. През цялото време не спрях да се усмихвам, точно както преди.

— Всичко наред ли е, Суки? — попита Бил с много по-нормален тон, след като сервирах „питиетата“ пред тях.

— Естествено, Бил — отговорих бодро.

Щеше ми се да счупя бутилката в главата му. Момчето оставало за през нощта — да, бе. Как ли пък не!

— Харлен би искал по-късно да отиде да види Малкълм — продължи Бил, когато се върнах да взема празните бутилки и да ги питам дали желаят по още една.

— Сигурна съм, че на Малкълм ще му е приятно да се срещнат — отвърнах, опитвайки се да не звуча толкова злобно, колкото се чувствах.

— О, радвам се, че срещнах Бил — обясни Харлен, усмихвайки ми се с извадени зъби. Аха, ясно, разбираше от заяждане. — Но Малкълм е направо легенда.

— Внимавай — казах на Бил. Искаше ми се да му кажа на каква опасност са изложени тримата вампири в онова свърталище, но реших, че още не е толкова напечено. Пък и не ми се искаше да говоря за това в присъствието на Харлен, който клепаше срещу мен със синеок детински поглед, същински тийнейджърски секс символ. — Точно в момента никой не е особено доволен от тях — добавих след миг.

Но опитът за предупреждение се оказа неуспешен. Бил само ме погледна недоумяващо, а аз се обърнах и се отдалечих.

Щях да съжалявам за този момент, и то горчиво.

СЛЕД КАТО БИЛ И ХАРЛЕН СИ ТРЪГНАХА, В БАРА СТАНА още по-шумно от разговори като този, който дочух между Рене и Майк Спенсър. Имах чувството, че някой подстрекава хората, за да поддържа гнева. Но колкото и да се опитвах, не можах да установя кой го прави, макар че се поослушах тук-там — както в прекия, така и в преносния смисъл.

Джейсън се появи в бара. Поздравихме се, но нищо повече. Още не ми беше простил за реакцията ми при новината за смъртта на чичо Бартлет. Щеше да му мине. Добре поне, че не си мислеше за подпалване, с изключение може би на леглото на Лиз Барет. Лиз беше дори по-малка от мен, с къса къдрава кестенява коса, големи кафяви очи и изненадващо, имаше излъчването на здравомислеща жена, което ме наведе на мисълта, че брат ми май е срещнал своята половинка. След като изпразниха каната с бира и се сбогувах с тях, усетих, че нивото на напрежение в бара се е покачило и хората наистина са сериозни по въпроса да направят нещо.

Започнах страшно да се безпокоя.

С напредването на вечерта напрежението ескалираше все повече и повече. Жените намаляваха, а мъжете ставаха все повече, обикаляха от маса на маса, поръчваха още алкохол и вече не седяха, а стояха прави. Беше трудно да се определи, понеже не ставаше въпрос за някакво голямо събиране. Предаваше се от уста на уста, шепнеше се от ухо на ухо. Никой в бара не скочи да изкрещи: „Какво ще кажете, момчета? Да им разкажем играта на тези чудовища сред нас, а? Напред към замъка!“ или нещо подобно.

Но след известно време всички започнаха малко по малко да се изнасят навън и да се трупат на групи на паркинга. Надникнах през един от прозорците, поклащайки глава. Това не беше на добро.

Сам също бе разтревожен.

— Какво мислиш? — попитах го и си дадох сметка, че за първи път тази вечер разговарям с него, като изключим „Искам една кана“ или „Дай още една маргарита“.

— Мисля, че си имаме хайка — отвърна. — Но едва ли сега ще отидат до Монро. Вампирите ще са будни чак до сутринта.

— Къде е къщата им, Сам?

— Не зная точно къде. Доколкото разбрах, в западните покрайнини на Монро, тоест ние сме най-близо — отговори ми той.

След като приключих работа, се прибрах вкъщи, надявайки се да видя Бил да се спотайва край отбивката за дома ми, за да му кажа какво се крои. Но не го видях. Нямах намерение обаче да ходя до къщата му. След дълго двоумение набрах номера му, но се включи телефонният секретар. Оставих съобщение. Нямах идея под какво име фигурира номерът на тримата вампири, ако въобще имаха телефон.

Събух си обувките и си свалих бижутата, сребърни до едно (на ти, Бил!). Спомням си, че се тревожех, но не много. Легнах си в бабината спалня, която вече беше моя. Заспала съм бързо. Щорите бяха вдигнати и от лунната светлина се образуваха странни сенки по пода. Останах загледана в тях само няколко минути. Бил не ме събуди, за да отговори на обаждането ми.

Телефонът звънна рано.

— Какво? — попитах полубудна, със слушалка до ухото.

Погледнах часовника. Беше седем и половина.

— Изгориха къщата на вампирите — каза Джейсън. — Надявам се твоят да не е бил вътре.

— Какво?! — попитах, но този път гласът ми звучеше паникьосано.

— Изгориха къщата на вампирите, тази извън Монро. След залез-слънце. Намира се на улица „Калиста“, на запад от Арчър.

Спомних си Бил да казва, че можело да заведе Харлен там. Дали бе останал?

— Не може да бъде! — промълвих невярващо.

— Може.