Мъртви преди мрак

Но той не ме пусна, а ме повлече към колата. Ръцете му бяха здрави като желязо. Изведнъж си представих баба и колко би се срамувала от мен, ако ме види да крещя на обществен служител и да нападам някого физически. Тази мисъл се заби в безумната ми враждебност като игла, която пръсва надут балон. Позволих на Сам да ме напъха отпред в колата. Запали двигателя и започна да дава заден. Оставих го да ме закара до вкъщи, без да обеля и дума.

Докато се усетя, бяхме стигнали до нас. Бе едва десет сутринта. И понеже беше на лятно часово време, имах да чакам поне още десет часа и нещо.

Докато седях на дивана, загледана пред себе си, Сам проведе няколко телефонни разговора. Пет минути по-късно се върна във всекидневната.

— Хайде, Суки — каза оживено. — Тези щори са прашни.

— Какво?

— Щорите. Как може да ги оставиш така?

— Какво?

— Да запрятаме ръкави. Грабвай някаква кофа, малко амоняк и парцали. И направи кафе.

Бавно и внимателно, боейки се да не изтлея и да се разпадна като онези тела в ковчезите, направих каквото ми каза.

Докато се върна с кофата и парцалите, Сам беше свалил пердетата от прозорците във всекидневната.

— Къде е пералнята?

— В дъното след кухнята — обясних, сочейки.

Той отиде с куп пердета. Баба ги бе прала преди по-малко от месец, за посещението на Бил. Не го споменах.

Спуснах едната от щорите, затворих я и започнах да я почиствам. Когато изчистихме всички, измихме прозорците. Късно сутринта бе започнало да вали, затова не можахме да излезем отвън. Сам донесе дългата метла за прах и обра паяжините от високия таван от всички ъгли, а аз избърсах первазите на пода.

Той свали огледалото над камината и забърса праха от частите, които обикновено не можехме да достигнем, след което лъснахме самото огледало и го върнахме обратно на мястото му. Почистих старата мраморна камина така добре, че заличих всякакви остатъци от зимния огън. Намерих една хубава решетка на магнолиеви цветове и я поставих пред нея. Избърсах екрана на телевизора и помолих Сам да го вдигне, за да обера праха под него. Сложих всички филми обратно в кутиите им и ги надписах. Свалих всички възглавнички от дивана и обрах с прахосмукачката насъбраното под тях, намирайки долар и двайсет цента на монети, минах и мокета, а с четката за прах и паркета.

Преместихме се в трапезарията и полирахме всичко, което можеше да се лъсне. Когато дървената маса и столовете светнаха, Сам ме попита от колко време не съм поглеждала среброто на баба.

Никога не бях почиствала среброто. Когато отворихме бюфета, установихме, че съдовете определено имат нужда от това. Така че ги пренесохме в кухнята, намерихме почистващата паста за сребро и ги излъскахме. Радиото беше включено, но след известно време забелязах, че всеки път, когато четяха новини, Сам го изключваше.

Чистихме цял ден. И цял ден валя. Сам говори е мен само колкото да ми посочи следващата задача.

Работих упорито. Той също.

Вече на смрачаване имах най-чистата къща в община Ренард.

— Аз ще тръгвам — обади се Сам. — Мисля, че имаш нужда да останеш сама.

— Добре — отвърнах. — Ще ми се някой път да ти се отблагодаря, но точно сега не съм в състояние. Ти ме спаси днес…

Почувствах устните му върху челото си и минута по-късно чух хлопването на вратата. Седнах на масата, а мракът започна да изпълва кухнята. Когато не можех да видя почти нищо, взех големия фенер и излязох навън.

Все още валеше, но не бе от значение. Бях с памучна рокля без ръкави и със сандали — това, което бях облякла набързо сутринта, когато Джейсън ми се обади.

Стоях под проливния дъжд, косата ми прилепна по главата, а роклята ми подгизна цялата и също залепна за кожата ми. Обърнах се наляво към дърветата и тръгнах между тях. Отначало бавно и внимателно, но когато въздействието от спокойствието на Сам взе да се изчерпва, затичах — клоните шибаха лицето ми, а бодливи шубраци жулеха краката ми. Излязох от горичката и се втурнах през гробищата — светлината от фенера шареше пред мен. Мислех да отида до къщата на Комптън от другата страна, но пък знаех, че Бил най-вероятно е тук, някъде из тези шест акра кости и камъни. Застанах в центъра на най-старата част на гробището, заобиколена от паметници и надгробни плочи, в компанията на мъртъвци и закрещях:

— Бил Комптън! Покажи се!

Въртях се в кръг, оглеждайки се на всички страни в заобикалящия ме мрак, с мисълта, че дори да не можех да го забележа, той щеше да ме види — ако въобще беше способен да вижда каквото и да било и не се бе превърнал в едно от онези овъглени разпадащи се тела, които видях на ливадата пред къщата край Монро.

Никакъв звук. Нито движение, с изключение на сипещия се дъжд.

— Бил! Бил покажи се!

По-скоро усетих, отколкото дочух движение отдясно. Насочих фенера натам. Земята се раздвижи и видях от червената почва да се подава една бяла ръка. Пръстта започна да се надига и рони и от нея изникна някаква фигура.

— Бил?

Тръгна към мен. Целият в пръст, Бил пристъпи колебливо към мен. Не можех дори да го приближа.

— Суки, — обади се той съвсем отблизо — защо си тук?